Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

Мона закачи обувката си в нещо, което изшумя. Наведе се да я освободи, и намери нещо, което беше на пипане като пластмасов плик. Лепкав. С малки твърди неща вътре. Пое дълбоко въздух и се изправи, пъхвайки плика в страничния джоб на якето на Майкъл.

След това те се качваха по някакви тесни стълби, стръмни, почти като пожарна стълба. Палтото на Анджи докосваше ръката на Мона върху грубия студен парапет. След това площадка, след това завой, нови стълби, след това пак площадка. Отнякъде духаше течение.

— Тук има нещо като мост — каза Чери. — Само че го минавайте бързо, щото доста се клати…

И не очакваше това, каквото и да било от него, високата бяла стая, огънатите полици, отрупани с парцаливи, избледнели книги — тя си спомни за своя старец — купчината пултове и там от сорта, с увиснали навсякъде кабели, и онзи кльощав, с горящи очи мъж в черно, с коса, сресана назад на кръст, дето му викат в Кливлънд Бойна Риба, и смехът му, когато ги видя там. Нито пък умрелия образ.

Мона беше виждала преди умрели хора, достатъчно, за да ги разпознае, като ги види. Цветът им. Понякога във Флорида някой лежеше на картонен палет навън, на тротоара до изхода на коптора. Просто не се събуждаше. Дрехите и кожата така или иначе бяха с цвета на тротоара, но ставаха различни, като някой опнеше петалата, друг цвят под този. След това идваше бял камион. Еди казваше, че ако не ги приберат, те след това се подуват. Като една котка, която Мона беше виждала веднъж, издута като баскетболна топка, обърната по гръб, с крака и опашка, щръкнали като пръчки, и това беше разсмяло Еди.

И тоя образ, свикнал на маг — Мона познаваше този тип очи — и Чери, която издаваше нещо като пъшкаше, и Анджи, просто застанала там.

— Окей, всичките, — чу тя някой да казва — Моли — и се обърна и я видя там, на отворената врата, с нещо като пистолет в ръката, и някакъв едър тип с мръсна коса до нея, с поглед тъп, та вдлъбнат, — стойте без да мърдате, докато ви преслушам.

Кльощавият тип само се разсмя.

— Млъквай — каза Мона, като че ли мислеше за нещо друго. Стреля, без дори да погледне към оръжието. Син блясък на стената до главата му, и Мона не можеше да чуе нищо освен звъненето на ушите си.

Кльощавият тип се беше свил на кълбо на пода, с глава между коленете.

Анджи вървеше към носилката, където лежеше умрелият мъж, и очите му бяха подбелени. Бавно, бавно, като че ли се движеше под водата, и с такова изражение на лицето…

Ръката на Мона, в джоба на якето й, като че ли сама търсеше нещо. Като че ли опипваше найлоновото пликче, което беше намерила долу на пода, и й казваше… че вътре има маг.

Тя го измъкна — наистина имаше. Лепкав от засъхнала кръв. Вътре с три кристала и един дерм.

Не знаеше защо точно го е извадила точно тогава, освен че никой не се движеше.

Типът с Бойната Риба беше седнал, но просто си седеше така. Анджи беше до носилката, и като че ли гледаше не умрелия образ, а някаква сива кутия, монтирана над главата му на нещо като рамка. Чери от Кливлънд се беше опряла гърбом до стена с книги, и някак си тъпчеше кокалчетата на пръстите в устата си. Едрият образ просто стоеше там до Моли, която беше наклонила глава на една страна, като че ли слушаше нещо.

Мона не можеше да издържа повече.

Масата беше с желязна повърхност. Върху нея имаше голямо парче стар метал, притиснало прашна купчина разпечатки. Тя изтръска трите кристала, подреди ги като копчета в ред, взе онова парче метал, и — едно, две, три — ги смачка на прах с един удар. Това свърши работа: всички погледнаха. Освен Анджи.

— Сори, — чу се Мона да казва, докато събра купчинката груб жълт прах в очакващата длан на лявата си ръка, — така е то… — Тя зарови нос в купчинката и смръкна. — Понякога — добави и смръкна останалото.

Никой не каза нищо.

И отново всичко наоколо беше неподвижно. Точно както беше и преди.

Толкова бързо, че стоеше неподвижно.

Възнесение. Иде възнесение.

Толкова бързо, толкова неподвижно, тя можеше да подреди каквото стана после: Страхотен смях, хаха, като че ли не беше наистина смях. През високоговорител. Оттатък вратата. Откъм онова там мостче. И Моли просто се обръща, плавно като коприна, бързо, но без да си дава зор, и малкото оръжие щраква като запалка.

След това отвън проблясва син блясък, и едрият образ целият е изпръскан с кръв оттам отвън, и старият метал се откъсва, и Чери изпищява, преди онова мостче да се стовари със силен, разногласен звук, върху тъмния под там долу, където беше намерила мага в кървавото му пликче.