Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

— Изглеждаш добре, Кумико — каза баща й.

Кумико седеше вдървено, с лице към малката камера, монтирата точно под настенния екран. Опита се рефлекторно да призове презрителната маска на майка си, но тя не искаше да идва. Объркана, тя отпусна поглед към ръцете си, които почиваха в скута й. Внезапно се досети за Въшката, за неговото смущение, страхът му, прикован в стола зад нея, в центъра на камерата.

— Ти постъпи правилно, като избяга от дома на Суейн — каза баща й.

Тя отново вдигна очи към неговите.

— Той е ваш кобун.

— Вече не е. Докато ние бяхме заети тук със собствените си проблеми, той създаде нови, съмнителни познанства, и пое по пътища, които ние не можехме да одобрим.

— А проблемите ви, Татко?

Усмивка ли проблясна?

— Всичко това вече е минало. Редът и взаимодействието са възстановени отново.

— Ъъ, извинете ме, сър, мистър Янака, — започна Въшката, след това като че ли изобщо изгуби глас.

— Да. А вие сте?

Насиненото лице на Въшката се изкриви в огромно, извънредно печално намигване.

— Викат му Въшката, Татко. Той ме закриляше и защищаваше. Заедно с Кол… с апаратчето на Маас-Неотек спасиха живота ми тази нощ.

— Наистина ли? Не бях информиран за това. Бях останал с впечатлението, че не си напускала неговия апартамент.

Внезапен студ…

— Как? — запита тя, навеждайки се напред. — Как си го разбрал?

— Апаратът на Маас-Неотек сигнализираше твоето местонахождение, след като беше известно… след като апаратът беше далече от системите на Суейн. Ние разставихме наблюдатели в съответната област. — Тя си припомни продавача на спанак. — Без, разбира се, да информираме Суейн. Но апаратът не излъчи второ съобщение.

— Беше счупен. Случайно.

— И все пак ти твърдиш, че ти е спасил живота?

— Сър, — каза Въшката, — извинете ме, имам предвид, покрит ли съм?

— Покрит?

— Защитен. От Суейн, имам предвид, и от неговите приятелчета от СО и другите…

— Суейн е мъртъв.

Последва тишина.

— Но все някой ще го кара, с гаранция. Услугите, имам предвид. Вашият бизнес.

Г-н Янака изгледа Въшката с очевидно любопитство.

— Разбира се. Как иначе би могло да се очаква редът и взаимодействието да продължат?

— Дайте му думата си, Татко, — каза Кумико, — че той няма да пострада.

Янака прехвърли поглед от Кумико към гримасата на Въшката.

— Изпитвам дълбока благодарност към вас, сър, заради защитата на дъщеря ми. В дълг съм пред вас.

— Гири — каза Кумико.

— Господи, — рече Въшката, изпълнен с изумление, — ега ти честта!

— Татко, — запита Кумико, — през нощта на смъртта на майка ми нареждали ли сте на секретарите да й позволят да излезе сама?

Лицето на баща й беше съвсем неподвижно. Тя гледаше как то се изпълва с тъга, която не беше виждала никога преди.

— Не, — каза той накрая, — не съм.

Въшката се изкашля.

— Благодаря ви, Татко. Сега ще се връщам ли в Токио?

— Разбира се, ако искаш. Макар че разбирам, че не ти е било позволено да видиш твърде много от Лондон. Мой сътрудник скоро ще пристигне при апартамента на г-н Въшката. Ако искаш да останеш, и да разгледаш града, той ще го уреди.

— Благодаря ви, Татко.

— Довиждане, Куми.

И той изчезна.

— А сега, — каза Въшката и се намръщи страховито, протягайки здравата си ръка, — помогни ми да се надигна.

— Но ти имаш нужда от медицинско наблюдение.

— Че не трябва ли тогава да стана? — Той успя да се закрепи на крака, и закуца към тоалетната, и тогава Петал отвори вратата откъм тъмния коридор на стълбището.

— Ако си ми счупил резето, — каза Въшката, — ще ми го плащаш.

— Съжалявам — каза Петал и примига. — Дойдох за мис Янака.

— Кофти новини, приятелче. Татенцето й току-що беше на телефона. Каза ни, че Суейн е ритнат. И ни каза, че праща тук новия шеф. — Той се усмихна криво, триумфиращо.

— Ами виждаш ли, — каза меко Петал, — това съм аз.

Чери продължава да пищи.

— Някой да й затвори устата — казва Моли от мястото, където е застанала до вратата с оръжието си, и Мона решава, че може да го направи, че може да предаде на Чери малко от своята застиналост, където всичко е интересно и нищо не ти причинява болка, но по средата на пътя си през стаята вижда смачканата найлонова торбичка на пода, и си спомня, че там вътре има един дерм, може би нещо, което ще помогне на Чери да се успокои.

— Ето — казва тя, когато стига до нея, обелва покритието и лепва дерма отстрани на шията на Чери. Писъкът на Чери се плъзва надолу по скалата към гъргорене, и тя се отпуска на пода край лавицата със стари книги, но Мона е сигурна, че тя ще е окей, и така или иначе отдолу се чуват изстрели, оръжия; бял трасиращ куршум профучава покрай Моли и отскача и дрънчи по стоманените подпори, и Моли крещи към Джентри не може ли той да включи проклетото осветление?