Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

Това сигурно означава осветлението долу, защото светлината тук горе е доста силна, толкова силна, че тя може да види размити дребни зрънца, следи от цвят, струящи от предметите, ако се вгледа добре. Трасиращи куршуми. Така се наричат тези куршуми, дето светят на тъмно. Еди й го беше казал във Флорида, когато видяха надолу по брега как някаква частна охрана стреля към тях в тъмното.

— Да, осветлението — каза лицето на малкия екран, — Вещицата не вижда… — Мона се усмихна към него. Не вярваше някой друг да е чул. Вещица ли?

И Джентри и едрия Плъзгав се хвърлиха да отлепват от стените дебелите жълти жици, залепени там със сребристи лепенки, и да ги свързват едни към други с някакви метални съединители, и Чери от Кливлънд седи на пода със затворени очи, и Моли се е свила долу до вратата и държи оръжието с две ръце, и Анджи е…

Не мърдай.

Тя чу някой да го казва, но в стаята нямаше никой. Помисли си, че може би е Ланет, като че ли Ланет можеше да го каже, през времето и застиналостта.

Защото Анджи беше просто там, на пода до носилката на умрелия мъж, с крака, свити под нея като статуя, и с ръце около него.

Светлината помръкна, когато Джентри и Плъзгавия намериха нужното свързване, и й се стори, че чу как лицето на монитора хлъцва, но тя вече вървеше към Анджи, виждайки (внезапно, абсолютно, толкова ясно, че я болеше) тънката струйка кръв от лявото й ухо.

Дори и тогава застиналостта продължи, въпреки че тя усещаше болезнени парещи точки в гърлото си, и си спомняше как Ланет й обясняваше: Не го смъркай, защото прояжда дупки в теб.

И гърбът на Моли се изправи, ръцете й се протегнаха… Навън и надолу, не към онази сива кутия, а към пушкалото й, онова малкото, и Мона го чу да прави щрак-щрак-щрак, и след това три експлозии, далече някъде долу, и те сигурно бяха сини проблясвания, но дланите на Мона бяха обгърнали в момента Анджи, и окървавената козина на палтото галеше китките й. За да погледне в празните очи, където светлината угасваше, на някакво далечно, най-далечното разстояние.

— Ехо, — каза Мона, и никой не я чу, само Анджи рухна върху тялото в спалния чувал, — ехо…

Вдигна поглед нагоре, и улови последното изображение на екранчето на онзи вид, и го видя как угасва.

След това дълго време нищо нямаше значение. Не беше като липсата на грижи в застиналостта, онзи кристален овърдрайв, не беше и като гадостта след маг, просто едно усещане, че нещата са минали, както може би се чувства призрак.

Тя стоеше на вратата до Плъзгавия и Моли и гледаше надолу. В слабата светлина на големите стари крушки виждаше как нещо като метален паяк се тътрузи по мръсния бетонен под. Нещото имаше големи извити остриета, които щракаха и се въртяха, докато то вървеше, но никой друг не се движеше около него, и то просто продължаваше като повредена играчка, напред и назад пред смачканите остатъци от малкото мостче, по което тя беше преминала заедно с Анджи и Чери.

Чери се беше надигнала от пода, бледа и с отпуснато лице, и отлепваше дерма от шията си.

— Т’ва а си’ен мускулен релаксант — успя да каже тя, и Мона се почувства зле, защото разбра, че е направила нещо глупаво, докато си мислеше, че се опитва да помогне, но магът винаги правеше такива номера, и как така тя не се беше усетила, че го прави?

Защото си пристрастена, глупаче, чу тя да казва Ланет, но не й се искаше да си го спомня.

И те всички просто стояха там и гледаха надолу, към металния паяк, който се въртеше и тичаше напред-назад. Всички освен Джентри, който отвиваше сивата кутия от рамката й над носилката, стъпил с черните си ботуши до червеното кожено палто на Анджи.

— Слушайте, — каза Моли, — това е коптер. Голям.

Тя се спусна по въжето последна, с изключение на Джентри, и той просто каза, че няма да дойде, че не му пука, и че ще остане.

Въжето беше мазно и мръсносиво и по него имаше вързани възли, за които да се хванеш. Плъзгавия и Моли спуснаха първо сивата кутия, долу на една площадка, стъпалата до която не бяха съборени. След това Моли се спусна по него като катеричка, като че ли изобщо не се хвъщаше за възлите, и го върза опънато за един парапет. Плъзгавия се спусна долу бавно, защото носеше Чери на рамото си, и тя беше още твърде отпусната, за да може да слезе додолу сама. Мона все още се чувстваше неудобно заради това, и се чудеше затова ли те решиха да я оставят тук.

Беше го решила Моли, докато стоеше до онзи прозорец и гледаше как хора изскачат от дългия черен хеликоптер и се разпръскват по снега.