Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

Плъзгавия се промъкна обратно през дупката в стената, изоставяйки водата и спалните чували.

Движеше се бързо в мрака.

Беше изгубил Чери. Беше изгубил чука. Тя сигурно се беше пъхнала обратно във Фабриката, когато стрелецът беше изстрелял първия си куршум. И последния, ако се беше оказал под оня контейнер, когато падаше…

Краката му откриха рампата към стаята, където чакаха неговите машини.

— Чери?

Той включи фенерчето.

В средата на лъча беше едноръкият Съдия. Пред него стоеше фигура с огледала вместо очи, отразяващи обратно светлината.

— Искаш ли да умреш? — Женски глас.

— Не…

— Гаси фенера.

Мрак. Да бяга…

— Виждам на тъмно. Ти току-що пъхна фенерчето в джоба на якето си. Имаш вид като да се готвиш да побегнеш. Държа те на мушка.

Да бяга ли?

— Изобщо не си го и помисляй. Да си виждал някога флечета Фудживара HE? Удари ли на твърдо, гръмва. Удари ли на меко, като повечето от теб, образ, влиза вътре, и гръмва. След десет секунди.

— Защо?

— За да си помислиш по въпроса.

— Ти с онези типове отвън ли си?

— Не. Ти ли им изсипа отгоре всичките тия котлони и прочее?

— Не.

— Нюмарк. Боби Нюмарк. Врътнах една сделка тая нощ. Докарам ли един човек при него, досието ми ще се опразни. И ти ще ми покажеш къде е той.

Що за място беше това, всъщност?

Нещата бяха стигнали до точка, където Мона не получаване никакво успокоение от представата за съвет от Ланет. Ако Ланет се беше натресла на тая ситуация, тя сигурно щеше просто да се натъпче с още Мемфиски катран, предполагаше Мона, докато се почувства все едно проблемът не е неин. Светът никога не беше имал толкова много движещи се части или пък толкова малко имена за нещата.

Бяха карали цяла нощ, и Анджи през по-голямата част от времето беше някъде другаде — Мона вече определено вярваше на историите за дрогите — и говореше, на различни езици, с различни гласове. И те бяха най-лошото, тези гласове, защото те говореха на Моли, предизвикваха я, и тя им отговаряше, докато караше, не като че ли говори на Анджи само за да я успокои, ами като че ли там наистина имаше нещо, друг някой — поне трима — говорещи през Анджи. И когато говореха, Анджи я болеше, мускулите й се гърчеха и носът й кървеше, и Мона се беше навела над нея и бършеше кръвта, изпълнена със странна смес от страх и обич и съжаление за кралицата на всички нейни мечти — или може би това беше просто магът — но в синьо-бялото проблясване на магистралните светлини Мона беше видяла собствената си ръка до тази на Анджи, и те не бяха еднакви, бяха различни, формата им не беше същата, и това я караше да се чувства щастлива.

Първият глас се беше обадил, докато те караха на юг, след като Моли беше докарала Анджи с коптера. Този глас просто съскаше и грачеше, и беше казал нещо за Ню Джърси и някакви числа по картата. Около два часа след това, Моли плъзна екраноплана по място за почивка, и каза, че са в Ню Джърси. След това беше излязла и се беше обадила от някаква заскрежена телефонна будка, и беше говорила дълго; когато се върна, Мона я видя да хвърля фонокарта в замръзналата кал, просто да я изхвърля. И Мона я беше попитала докъде е звъняла, и тя беше казала до Англия.

След това Мона беше забелязала ръката на Моли на кормилото, и тъмните нокти имаха малки жълтеникави петънца, каквито остават, като отлепиш набор изкуствени нокти. Трябва да е имала някакъв разтворител за това, помисли си Мона.

Някъде над реката те свърнаха от магистралата. Дървета и полета, и тесен път с по една лента във всяка посока, и понякога самотна червена светлина високо горе на някаква кула. И след това започна насам и натам, натам и насам, гласовете и после Моли и после пак гласовете, и това й напомняше как Еди се опитваше да завърти сделка, само дето Моли я биваше доста повече от Еди; макар че не можеше да разбере точно идеята, Мона усещаше, че Моли беше доста близко до това, което искаше да получи. Но не можеше да издържа, когато се появяваха гласовете; искаше й се да се дръпне някъде, колкото се може по-далече от Анджи. Най-гадният от тях се наричаше Сам-Еди, или нещо подобно. Това, дето всички те искаха от Моли, беше да откара Анджи някъде за нещо, което те наричаха сватба, и Мона се чудеше дали Робин Лание не е забъркан в това по някакъв начин, нещо подобно като че ли Анджи и Робин щяха да се женят, и че всичко това е просто едно от шантавите неща, дето звездите ги правят, като се женят. Но нещо в това някак не й се връзваше, и всеки път, когато се появеше отново гласът на този Сам-Еди, косите на Мона се изправяха. Тя можеше обаче да разбере за какво се пазари Моли: искаше досието й да бъде изчистено, унищожено. Беше гледала веднъж един вид с Ланет, за едно момиче, дето имаше десет, или дванайсет личности, и те се появяваха, и една беше малко срамежливо момиченце, друга беше тотално закъсал гаден наркоман, но никъде в него нямаше нищо за това как може някоя от тези личности да ти унищожи досието в полицията.