Уильям Гибсон - Мона Лиза Овърдрайв

След това във фаровете им се появи равнина, с навеян по нея сняг, и ниски хълмчета с цвят на ръжда, където вятърът беше отвял снега.

Екранопланът имаше екранче за карта, като тези в кабовете, или ако някой тираджия те дигне на стоп. Но Моли изобщо не го включваше, освен първия път, когато погледна за числата, които й беше издиктувал гласът. След известно време Мона разбра, че Анджи й обяснява къде трябва да отиде, или може би че тези гласове й обясняват. От много време вече й се искаше да съмне, но все още беше нощ, когато Моли угаси фаровете и натисна газта в тъмното…

— Фаровете! — извика Анджи.

— Спокойно — каза Моли, и Мона си спомни как тя се беше придвижвала в тъмното при Джералд. Екранопланът забави ход леко, описа широка дъга, и се разтресе на някакво неравно място. Светлините на таблото примигаха, на всички циферблати.

— Сега нито звук, ясно?

Екранопланът набра скорост в мрака.

Местеща се бяла светлина, високо горе. През прозореца Мона мярна планираща, искряща точка; над нея още нещо, издуто и сиво…

— Долу! Смъкни я долу!

Мона дръпна закопчалката на колана на седалката на Анджи в същия момент, когато нещо дрънна в страната на екраноплана. Бутна я на пода и я притисна с коженото палто, докато Моли рязко зави наляво, помитайки нещо, което Мона не можа да види. Мона погледна нагоре: за миг се мярна голяма, черна тук-таме сграда, единична крушка свети над складови порти, и след това те се забиха в тях, турбината на пълен заден.

Удар.

Просто не знам, каза гласът, и Мона си помисли: Е, знам как става така.

След това гласът започна да се смее, без да спира, докато смехът не се превърна в пресекващ равномерен звук, който вече не беше смях, и Мона отвори очи.

Там стоеше момиче с миниатюрно фенерче, подобно на това дето Ланет го държеше на голямата си връзка с ключове; Мона я виждаше в слабата отразена светлина. Лъчът беше насочен към отпуснатото лице на Анджи. След това тя забеляза, че Мона я гледа, и звукът спря.

— Коя, по дяволите, си ти? — Светна в очите на Мона. Кливлъндски глас, напрегнато лисиче личице под разрошена изрусена коса.

— Мона. А ти коя си? — И тогава забеляза чука.

— Чери…

— Какъв е тоя чук?

Тая Чери погледна към чука.

— Някой е подир мен и Плъзгавия. — Тя отново изгледа Мона. — Да си от тях?

— Не мисля.

— Приличаш на нея. — Светлината отскочи към лицето на Анджи.

— Не е моя работа. Всъщност, преди не изглеждах така.

— И двете приличате на Анджи Митчел.

— Аха. Тя е.

Чери леко сви рамене. Носеше три или четири кожени якета, събрани от различни приятели; Кливлъндски обичай.

— В този висок замък, — каза гласът от устата на Анджи, плътен като кал, и Чери дрънна главата си в покрива на машината, и изпусна чука, — пристигна моят кон. — Те виждаха в подскачащия лъч от фенерчето на Чери как мускулите на лицето на Анджи се гърчат под кожата. — Защо стоите самотни тук, мънички сестрички, когато сватбата й е уговорена?

Лицето на Анджи се отпусна, стана нейното си, и тънка ярка струйка кръв се спусна от лявата й ноздра. Тя отвори очи и се намръщи срещу светлината.

— Къде е тя? — попита тя Мона.

— Изчезна — каза Мона. — Каза ми да стоя тук с теб…

— Коя? — попита Чери.

— Моли — отвърна Мона. — Тя караше…

Чери искаше да намери някого, когото наричаше Плъзгавия. Мона искаше да изчака Моли да се върне и да й каже какво да прави, но Чери я полазваха мравки от мисълта да стои тук долу на приземния етаж, каза тя, защото отвънка имало някакви хора с пушки. Мона си спомни онзи звук, когато нещо удари екраноплана; тя взе фенерчето на Чери и огледа отстрани. По средата на височината му от дясната страна имаше дупка, в която можеше да си пъхне пръста, и друга, по-голяма — два пръста — от лявата страна.

Чери каза, че е по-добре да се качат горе, където сигурно беше Плъзгавия, преди онези хора да решат да влязат вътре. Мона не беше сигурна.

— Хайде, ела — каза Чери. — Плъзгавия сигурно е обратно там горе с Джентри и Брояча…

— Какво каза току-що? — И това беше гласът на Анджи Митчел, точно като в стимовете.

Каквото и да беше това, беше адски студено, като излязоха от екраноплана — краката на Мона бяха голи — но най-сетне идваше зората: тя можеше да различи бледи четириъгълници, които сигурно бяха прозорци, просто сиви проблясъци. Момичето на име Чери ги водеше нанякъде, нагоре, казваше тя, ориентирайки се с къси просветвания на фенерчето-ключодържател, Анджи близо до нея, и Мона най-отзад.