Саймон Морден - Теории за полета

Петрович все очакваше акцентът й да се промени, но той си оставаше все така безупречно провинциален шотландски.

— Аз съм отговорен за нея. Какво друго бих могъл да направя?

— Да я изоставиш. Да изпратиш някой друг да свърши мръсната работа вместо теб. Ала всъщност на теб това изобщо не ти мина през ума, нали? Впрочем наистина е време вече да я освободиш.

— Което би означавало някой от нас да пусне оръжието си. Мисля, че трябва да изчакаме, докато повикам подкрепление. — Той прочисти гърлото си. — Соня?

Японката лекичко открехна вратата.

— Защо се забави толкова? Чух изстрел, после…

— Има усложнения, някои от които не са напълно разрешени. Ей там на пода лежи един нож. Вдигни него и пистолета и изкарай Люси отвън.

Соня надникна вътре.

— Коя е тази?

— ЦРУ. Разговаря ли отново с Макензи?

— Не. Не още.

— Недей. Искам да съсипя тоя сукин сын и нямам никакво намерение да го предупреждавам предварително. Хайде, вземи ножа.

Соня заобиколи трупа на Соренсън и локвата кръв и грабна оръжията. Възползва се от възможността да огледа противника.

— Познавам те. Ти си студентка. На Сам.

— Да. А ти си Соня Ошикора. — Тя прехапа устната си. — Една от секретарките ти се казва Миюки Йошихара. Много внимавай с нея.

Соня благодари за информацията с едва доловимо кимване. После се върна назад по стъпките си и изтика Люси през вратата. Тя се затвори с трясък зад гърбовете им.

— И сега какво да правя с теб? — попита Петрович. Той свали пистолета, макар Валентина да отказа да последва примера му. — Дори не знам как да те наричам.

— Маса. Не мога да си спомня истинското си име.

Петрович също имаше причини да забрави своето, но не защото не го знаеше.

— Не можеш?

— Отнемат ти го заедно с приятелите, семейството, всичките ти спомени, твоето минало и бъдеще. Аз им позволих. В името на нацията. — Жената, наречена Маса, допря дланите си една в друга и стисна зъби. — Ако тя не беше вече мъртва, щях да убия глупавата кучка.

Когато отново отпусна ръцете си, тя примирено им показа китките си. От тъканта стърчаха две малки остриета.

— Предлагам да я застреляме — каза Валентина. — Тя е опасна.

— Да, така е. — Петрович се почеса по брадичката. — Но не е опасна за нас. Прав ли съм?

— Да — отвърна американката. — Ще ги предам и ще ви разкажа всичко.

Той се замисли за миг върху следващата си стъпка.

— Ти… — започна той и демонстративно положи пистолета си върху бюрото. После отстъпи назад, оставяйки оръжието извън обсега на ръцете си. — Можеш ли да ми кажеш какво се е случило със съпругата ми?

— Мога повече от това — отвърна Маса. — Мога да те отведа при нея.

— И къде отиваме, значи? — Петрович беше зад волана, а до него седеше Маса. Отзад бяха Соня, Люси и Валентина — която продължаваше да държи калашника насочен към пасажерската седалка.

— Те се крият в къщата на Чейн и чакат да ги изтеглят.

— Не можахте ли да стигнете до Епинг Форест?

Не. Вече не. Не очаквахме, че ще победите Външните.

— Ха. — Той се сети за района, за къщата на Севън Систърс Роуд, и двигателят на колата изръмжа. Забеляза, че Маса го наблюдава напрегнато, опитвайки се да предугади следващите му действия. — Кой я пази?

— Макавей. — Тя се поколеба. — И Ритъм.

Петрович вдигна ръка.

— Не, не ми казвай. Нека сам се сетя. — Миг по-късно усещането беше като да е глътнал нещо вкиснало. — Онзи пидорас Андерссън. Трябваше да го ударя по-силно, когато имах тази възможност.

— Той каза, че си го победил само защото си действал изненадващо.

— Това е нищо в сравнение с онова, което ще му причиня. — Петрович се погледна в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да открие нещо, което да му подскаже какво е настоящото му състояние. Направи гримаса и зърна Люси над рамото си. Извърна се и я погледна изпитателно. — А ти какво правиш тук?

Устните й все още кървяха, а лицето й представляваше карта от драскотини и потъмнели отоци. Тя повдигна една чанта, която изглеждаше обещаващо тежка.

— Нали ми каза да ти донеса тези неща.

— Да. Намери ли ги всичките?

Тя му подаде чантата и Петрович надникна вътре. Намери всичко необходимо: кабели, батерии, електропроводимо лепило, изолирбанд, найлонов плик с мънички цилиндърчета и черната сфера, прорязана със сребристи линии.

— Задобряваш.

— Достатъчно, че да дойда с теб?

— Аз…

Соня изсумтя.

— Когато те срещнах за пръв път, беше неспособен да разговаряш с жена, без да я обидиш. Сега вече си имаш харем.