Саймон Морден - Теории за полета

— А ти? Защо не го направиш ти?

Петрович се спря рязко, вдигнал крак над следващото стъпало. Той я погледна и започна да се навежда към нея, докато тя вече нямаше накъде да гледа освен в тъмната леща на камерата или в окървавените превръзки, покриващи очите му.

— Не искаш точно сега да взимам решения вместо теб, врубаться ?

Тя кимна безмълвно.

— Добре. — Той продължи да се изкачва и да й говори — че скоро ИИ ще изгуби картата си, че нейните приоритети са да обезопаси електроцентралите и да ремонтира мрежата, че е изключително важно да осигурят на Външните изход от Метрозоната, защото на нея й трябва победа, а не кървава баня.

— Говориш така, сякаш нямаш намерение да се връщаш — каза Соня.

Което си беше истина, макар че не беше това причината.

— Нещо може да се обърка — отвърна той. После ритна вратата към коридора. Ако беше на мястото на Соренсън, той щеше да се скрие точно там, зад пантите, свит на кълбо, за да не го види никой. Щеше да преброи преминаващите хора и да се прицели между лопатките му.

Но тя не беше толкова умна. Искаше първо да го унижи, да го накара да изпита страх. Беше изгубила своята безпристрастност, докато Петрович беше съсредоточен до такава степен, че вярваше, че може да опише с подробности какво ще се случи през следващите няколко минути.

Остави вратата да се открехне, после я отвори широко и надникна през армираното стъкло. Не, определено не беше чак толкова умна.

— Добре — рече той на Валентина. — Лабораторията, в която се намират, има две редици пейки, по четири във всяка редица. Тежко дърво, добро прикритие. От дясната страна има две бюра, също добри. Купища говна край стените, панорамни прозорци вляво. В дъното има черна дъска, гледаща към вратата. Предполагам, че ще са там. Ти мини вляво, аз вдясно. Снижи се и слушай внимателно.

— Да — каза Валентина. Тя провери пълнителя на автомата, преброи лъскавите патрони и го върна на мястото му.

Лабораторията имаше двукрила врата и двамата застанаха от двете й страни.

Соня се поколеба.

— Сам?

— Имаш си задачи — каза той. — Аз си имам мои.

Петрович наведе глава и двамата с Валентина минаха през отвора на вратата и се насочиха към мебелите, към мястото, където трябваше да бъдат. И пак — ако Соренсън беше малко по-умна, тя щеше да използва времето си, за да премести всичко в дъното на стаята, като така щеше да лиши тях от прикритие и да го осигури за себе си.

Когато скочи и се хвърли към бюрото, Петрович успя да я зърне. Тя стоеше права, насочила пистолет към главата на Люси, която седеше, завързана за инвалиден стол.

Той опря гърба си в колоната от шкафове с чекмеджета и погледна към Валентина. Тя също бе облегнала гърба си върху дървенията, леко подвила колене, стъпила здраво на пода. Автоматът й, също като неговия пистолет, беше насочен към таванските флуоресцентни лампи.

Петрович превъртя последния видеоклип и го прегледа кадър по кадър. Люси беше все още жива, защото когато той влетя в стаята, здраво стиснатите й очи се ококориха. Соренсън изглеждаше още по-налудничаво от предишния път, когато беше потрошила мебелите на Уонг.

Може би си мислеше, че този път наистина щеше да си отмъсти.

— Люси?

Устата й бяха залепени със сребриста лента, но тя успя да издаде звук.

— Стой напълно неподвижно. — Петрович извади камерата от гнездото й и провери дали кабелът е достатъчно дълъг. След това съвсем леко я показа иззад бюрото, за да получи ясна представа за ситуацията. — Ще те измъкна оттук.

Соренсън тикна дулото на пистолета в главата на момичето.

— Излез, Петрович, за да мога да те виждам. Както и приятелката ти.

— И защо да правим нещо толкова глупаво?

Защото иначе ще убия момичето.

— Разбираш ли, Соренсън, не си обмислила всичко както трябва. — Докато говореше, върху челото на Соренсън се появиха мерните кръстове. Можеше да я повали практически от всеки ъгъл, но щеше да има само един шанс. — Не искаш Люси, а мен.

— Използвам я, за да се добера до теб. Засега се получава шик.

— Шик? Шик? Да си беше останала на село в Небраска, Чарли.

— Не ме наричай Чарли.

— Мога да те наричам както пожелая, имайки предвид, че си опряла пистолет в главата на четиринайсетгодишно дете. Ето ти още, като за начало: сука и блядь . И така, Чарли, кажи ми какво следва.

— Мога да кажа само, че ще бъде лошо.

— Ебать мой лысый череп. Ти ще започнеш да броиш, сигурно от десет, защото не ти стига акълът да се сетиш за друго число. Ще стигнеш може би до пет, преди да осъзнаеш, че ако убиеш Люси, самата ти ще умреш в следващата наносекунда, защото ние сме двама, а ти си сама и не можеш едновременно да се прицелиш и в двама ни. Когато стигнеш до три, ще осъзнаеш, че тъй като отчаяно искаш да ме убиеш, ще се наложи да пренебрегнеш Валентина и да се опиташ да ме застреляш, преди тя да е застреляла теб. Някъде между две и едно ще разбереш, че дори Валентина да се изправи първа, ти не можеш да стреляш в нея или в Люси, защото в мига, в който го направиш, аз ще вкарам куршум в онова говно, което използваш вместо мозък. Стигнеш ли до нула, ще знаеш с убеждението на истински вярващ, че си се прецакала толкова яко, че щеше да е по-добре, ако беше умряла още в катастрофата, в която си изгубила краката си. — Петрович се приготви и вдигна три пръста така, че само Валентина да ги вижда. — Така че започвай да броиш, Соренсън.