Саймон Морден - Степени на свобода

Петрович се обърна и тръгна назад, като безпогрешно избягваше всички препятствия по пътя си. Това, че не ги виждаше, не означаваше, че не гледа. Обмисли дали да каже на двамата Кренц, че е записал всичко, което се беше случило: всяка дума, всеки жест, всеки детайл от оборудването и химикалите, които са използвали. Реши, че това ще ги ошашка съвсем, а имаше нужда от тях.

— Имам думата ви. Трябва ли ми нещо друго?

— Предполагам, че не. Но е доста необичайно.

— Тази сутрин CNN ме нарекоха душата на световната престъпност. „Юландс Постен“ ме определи само като най-опасния жив човек, което е малко по-добре, но съвсем малко. Да, разбира се, ще подпиша нещо, ако поискате. Или ще държим всичко скрито-покрито колкото се може по-дълго. Вие решавате.

— Значи, действаме, както кажете. Две седмици? Не разполагаме с много време.

— Това се отнася и за мен, хер Кренц.

Петрович хвърли последен поглед към купола, който проблясваше под ниското зимно слънце. Повърхността се охлаждаше и започваше да се овлажнява. Значи, щеше да се наложи да постави обезвлажнители из базата…

Той се обърна отново. Влезе пак в мрежата, оглеждайки се за нещо важно, като остави на клиентския софтуер да контролира вървежа му.

Като че ли целият свят беше решил да се разкъса на парчета и той мислеше, че е единственият, който може отново да го сглоби. Глупава, глупава, арогантна самозаблуда. И въпреки това се беше свързал с двамата незначителни немски инженери в техния тих баварски градец, и те бяха дошли по собствено желание. Никой не им беше опрял пистолет в главите: тактика, с която Петрович беше свикнал и от която му беше втръснало.

Телефонът — виртуалният, в главата му — иззвъня. Той разсеяно прие обаждането, преди да провери номера, преди да го прекара през търсеща програма, която да му каже кой се обажда и откъде. Умът му беше някъде другаде. Това беше грешка, която той не допускаше често.

— Да?

— Със Самуил Петрович ли говоря?

Акцентът беше американски. Лицето, добавено към гласа, събуди някакъв спомен, заровен дълбоко в съзнанието му — то беше гладко избръснато, добре охранено, лице на здрав човек. Така изглеждаше сега, но някога беше натъртено, разранено, ужасено и отчаяно.

— Само да се изясним: името ти не беше Петрович, когато живееше в Санкт Петербург преди четири-пет години. Работеше за мъж, на име Борис. Той ме отвлече…

— Чёрт. Долтън.

— Предполагам, че този разговор беше неизбежен, но съм почти сигурен, че когато пътищата ни се разделиха, между нас остана негласната уговорка никога повече да не разговаряме.

Макар Петрович да комуникираше само с глас, не виждаше смисъл да отрича кой е.

— Такива бяха и моите намерения — каза Долтън. — Да забравя Санкт Петербург, да забравя Борис, да забравя теб. Но внезапно преди една година ти се превърна в обществен враг номер едно. Малко е трудно човек да не ти обръща внимание. Тукашният „Уол-Март“ продава твои карикатурни маски за Хелоуин.

— Ами добре. Каквото се случва в Санкт Петербург си остава в Санкт Петербург. — Петрович огледа продължително Долтън, офиса, част от който се виждаше зад гърба му, и гледката през прозореца, която сигурно беше на безумно висока кула от стомана и стъкло. — Като гледам, бързо си се съвзел.

— Как да те наричам?

— Доста хора ми задават този въпрос. Отвръщам им по един и същи начин: Петрович.

— Доктор Петрович?

— Ако изберат да се държат учтиво. Когато се сещах за теб, в мислите ми ти винаги беше Долтън. Наричай ме просто Петрович, и това е. Всъщност като стана дума за това, не би трябвало изобщо да говориш с мен. Аз съм Антихристът, превъплъщение на дявола и главен злодей в хиляди некадърно написани и изпълнени с фактологични грешки разкази. Може да те арестуват за това.

Долтън докосна своята удивително гладка, загоряла от слънцето, овлажнена брадичка. Той се наведе напред и отвори една тънка картонена папка. Първият лист хартия в нея представляваше снимка на мъж, малко по-млад от Петрович, с гъст черен бретон, падащ над лявото му око.

— Знаеш ли кой е това?

Петрович знаеше.

— Това е Анархия. Кандидат-уберхакер. Преди три месеца удари АНС с модифициран троянец, създаде сума ти проблеми, с някои от които още не могат да се оправят. Да, той е няколко крачки пред обичайните скрипт-кидита, но го заловиха.

— Клиент е на фирмата ми. Увери ме, че линията е напълно сигурна.

— Вече няма такива неща като сигурни линии, Долтън. Не и в прекрасния нов свят. Информацията иска да бъде свободна.