Саймон Морден - Степени на свобода

— Далеч съм от мисълта да посочвам недостатъците в плана ти, но ти си пълен мудак ! Като оставим настрана, че просто ще се изсмеят в лицето ти, когато им представиш малкия си лист хартия, не бих се учудил и ако се проснеш мъртъв на стълбището на Съдебната палата. Ако не бъдеш застрелян там, по-късно някоя наета шайка ще ти пръсне главата от бой.

— Няма да ми се изсмеят, Петрович. Магистратите вземат задълженията си много на сериозно. Те са длъжни да действат. Нямат друг избор. Хабеас корпус се прилага във всички съдилища. Прилага се във всеки клон на правото и в администрацията. Прилага се към всеки, независимо дали е гражданин, или не. Трябва да я доведат пред съдията и да изложат мотивите си — правните си мотиви — защо трябва да продължат да я държат затворена. В това правило няма изключение и повярвай ми, добре съм си написал домашното.

— Тогава защо, чёрт , никой не го е направил досега?

— Защото нямаш приятели тук. Никой няма да се изправи, за да защити теб или нея. Знам, че си се опитал да привлечеш вниманието на някого, но ти се изправяш срещу Реконструкцията. Всички знаем какво ни чака, ако направим погрешна крачка.

— Онова, което не мога да разбера, е ти защо си готов да рискуваш. Долтън, ние сме квит. Сключихме сделка и я изпълнихме, като всеки спечели. Всичко свърши. Нито аз ти дължа нещо, нито ти на мен.

— Прочетох всичко за теб. Знам какво си направил, през какво е трябвало да преминеш, за да го направиш. Знам за Соренсънови и за ЦРУ. Знам за онова… нещо, което наричаш Майкъл, и откъде се е появило. Знам за Дългата нощ. Знам в какво си се превърнал. Познавам те. Ти не ме разбираш, защото не си различен човек. Не знаеш нищо за мен, за хилядите компромиси, които правя всеки час само за да се впиша в този обширен, бездушен монолит, наречен Реконструкцията. Ако ме познаваше, щеше да ме прокълнеш и да ме наречеш страхливец, защото точно като такъв се държах всеки един ден през последните пет години. — Долтън погледна над камерата. На стената зад нея сигурно висеше часовник. — Трябваше да говорим само пет минути, максимум шест. Колкото и да внимавам, пак могат да проследят този разговор.

— Мога да се справя с това — каза Петрович. — Знаеш, че ще те разпънат на кръст. Ще изгубиш всичко. Жена ти ще те напусне и ще ти вземе децата. Баща й ще те съсипе. И с такъв шут ще те изритат от работа, че ще ти излязат свитки от очите.

— Знам.

— И въпреки това смяташ да го направиш?

— Да. Полетът е резервиран. Куфарът ми е готов. Утре потеглям.

— Не знам какво да кажа. Нали аз съм царят на безплодните усилия, а ето ме стъпкан в прахта от някакъв си глупав адвокат янки. Мога само да го повторя още веднъж: Долтън, не го прави.

— Отдавна мина времето, когато можеше да ми казваш какво да правя, Петрович. Едва ли ще се наложи да ти се обаждам отново, за да ти кажа как вървят нещата. Мисля, че ще се чуе.

— Само… когато всичко това свърши и се наложи да си търсиш място, където да се скриеш — аз мога да ти помогна.

— Благодаря. — Разнесе се звън и женски глас обяви, че човекът за следващата уговорена среща чака отвън. — Само още минутка, Адел. — Долтън изключи интеркома. — Не че има някакво значение. Когато научат, всичките ми клиенти ще започнат да ме избягват като чумав.

— По-добре върви.

Петрович примигна. Беше стигнал чак до Лаймхаус. Зад него бучеше камион, пълен с облечени в сини гащеризони никейджин : работна група на Ошикора. Той махна с ръка на шофьора, който бавно спря.

— Довиждане, Петрович.

— Довиждане, Долтън. И успех.

Петрович улови протегнатата ръка на един от работниците и се изкатери в каросерията. Мъжете и жените се сместиха, за да му направят място, и той седна, облегнат на ниския метален парапет.

— Петрович-сан — каза бригадирът, — вие плачете.

Той му предложи пакетче хартиени носни кърпички, в което беше останала само една.

— Заради прахоляка е. И тези ёбаные очи. — Петрович почука с изгризания си нокът по бялото на лявото си око, което издаде характерен звук на кухо. — Случва се винаги когато е студено.

Камионът го откара до Грийн Парк през района, който беше пострадал най-силно от нашествието на Външните: Ийст и Уест Енд, Къмършъл Роуд и Уайтчапъл, Алдгейт и Холбърн и Алдуич.

Някои от повредените сгради бяха спасени. Повечето бяха съборени, а отломките бяха извозени до сметището и там обитателите на Метрозоната, които живееха на юг от реката и отчаяно търсеха работа, ги събираха и рециклираха. За целта се сключваха печеливши договори, но напоследък за всичко се сключваха договори.