Саймон Морден - Степени на свобода

Немците откачиха вентилатора и изключиха генератора. След оглушителния грохот настъпи дълбока тишина. В далечината се долавяха различни шумове — тежкият, ритмичен глух звук от машина за набиване на пилони, лекото потракване на къртач на бетон и звуците от улично движение и сирени от другата страна на реката — но нищо не можеше да смути незабавното сваляне на пластмасовата обвивка.

Младият Кренц я хвана от едната страна, баща му от другата и двамата заедно свалиха покривалото на купола. Вътрешният калъп вече беше паднал. Останала беше само една оптична илюзия, игра на светлината.

Материалът беше абсолютно прозрачен: присъствието му се разкриваше единствено от оптичния ефект. Петрович се приближи, протегнал ръката си; той пристъпваше бавно напред, докато върховете на пръстите му не докоснаха гладката, мазна повърхност. Те оставиха отпечатъци, които сякаш увиснаха във въздуха.

— Ёбаный стос.

Той закрачи около купола, наблюдавайки как образите на двамата Кренц се кривят и променят през пластмасовата черупка, докато не се върна в началната точка.

— Това ли искахте? — попита младият Кренц.

Петрович се поколеба, преди да отговори. За миг той отново беше стар и гледаше надолу към обсипаното с куполи крайбрежие, а над него в синьото небе танцуваха слънчеви петна. Той умираше, но не му пукаше.

— Да. — Не му се наложи да си представя как ще изглежда в по-голям мащаб. Вече го беше виждал. — Да се договорим.

Той им предложи пари в брой в замяна на лиценз, достъп до плановете и доставчиците им. Даваше им достатъчно и младият Кренц предположи, че баща му ще приеме сделката, но старият Кренц имаше други идеи.

— Бих ви направил стометров купол. Бих го направил, ако ми покажете как да стане. Да, ние произвеждаме къщи за игра и парници, и куполи за басейни, но вярвам, че можем да ги направим по-големи. Покажете ми как. Покажете ми тези облицовки. Ние сме семеен бизнес: малък и надежден, но не…

— Креативен — прекъсна го младият Кренц.

Той изглеждаше унил, сякаш бе водил този разговор стотици пъти досега.

— Да, да, точно така. Кажете как да строим по-големи и ние ще го направим за вас.

— Няма да искам само един купол. За начало ще са няколко, а после още. Искам да мога да ги правя сам. С малко помощ, разбира се, но искам да е нещо, което малко хора да могат да направят за ден-два. Да не се притеснявате, че смятам да ви бъда конкуренция?

Кренц кимна.

— Хер Кренц, след две седмици ще ми се наложи да си търся друго място за живеене. Когато властта премине в ръцете на органите на Метрозоната, въпрос на часове ще е да ме завлекат пред някой съдия заради една или друга заповед за екстрадиране. Не се интересувам от създаването на „Петрович Индъстрис“, интересува ме собственото ми оцеляване. Така че какво ще кажете за следното — аз ви давам всичко, за което се сетя. Всеки технически детайл от всяко нововъведение, което съм измислил. В замяна вие ще направите същото за мен. Всичко. Без да скривате нищо, за да спечелите конкурентно преимущество, защото конкуренция няма да има. Само вие ще продавате куполите „Кренц“. Смятате ли, че можете да го направите?

— Говорите за… каква беше думата?

— Партньорство. Мисля.

Двамата Кренц се спогледаха, след което погледнаха към дребната фигура, застанала между тях.

— Добре. Къде искате да построите първия?

Петрович се разсмя и продължи да се смее толкова дълго, че дробовете го заболяха.

— Това, господа, не мога да ви кажа.

— Но…

— Защото не знам точно къде.

— Не знаете?

— Още не.

— Как тогава ще продължим?

Петрович пъхна ръце в джобовете си.

— Вървете си у дома. Поръчайте калъпи за стометров купол. Поне една дузина. Съберете всичко, което ще ви е необходимо — аз ще изпратя указания за допълнителното оборудване. След това чакайте обаждането ми. Ако след две седмици се появя по всички новинарски канали с белезници и оранжев гащеризон, ще трябва да приемете сделката за анулирана.

— Ще бъдем или богати, или фалирали. — Младият Кренц осмисляше новината, а старият Кренц се чешеше по главата. — Този избор не ми допада.

— Няма проблем. Ще ви дам два милиона аванс. — Петрович примигна. — Готово. Не ги харчете наведнъж.

Той се запъти към мястото, където бавно се оформяха новите небостъргачи, където крановете бяха най-високи и шумът от строителните работи най-силен, когато младият Кренц извика след него:

— Не искате ли да подпишем нещо? Някакъв договор? Нещо? Каквото и да е?