Саймон Морден - Степени на свобода

— Не съм го искал и не се нуждая от това.

— Напротив. Ти идваш тук всеки ден, за да правиш това. Знаеш, че е безполезно, дори безсмислено. Би могъл да използваш времето си, за да лобираш пред ЕС, пред ООН, но доколкото ми е известно, не си разговарял с никого за онова, което е скрито под тази купчина.

— Не което. Който. Той си има име.

Петрович почувства как старият гняв се надига отново, но той знаеше много добре как да се справи с него. Да диша бавно, да контролира ритъма на сърцето си, да пусне схемата мозъчни вълни, създадена, за да имитира спокойствие.

— Майкъл — каза отецът. — Онова момиче каза…

— Тя също си има име. Люси.

За момент свещеникът изглеждаше притеснен.

— Сега не говорим за Люси. Няма и да говорим. Давай по същество, защото времето тече.

— Колко време ще ти е нужно, за да изкопаеш Майкъл от тая купчина отломки, използвайки само голите си ръце?

Петрович се наведе напред, облягайки лакти на коленете си.

— Когато казваш вълшебните си думички над хляба и виното, ти ли ги превръщаш в тяло и кръв?

Той знаеше, че навлиза в спорна територия, но оставайки тук да изслуша свещеника, си беше платил за правото да говори.

— Не. Това е силата на Светия Дух — но аз не очаквам да повярваш в това.

— Защо тогава изобщо изричаш думите?

— Защото са важни.

— Ето ти и отговора на твоя въпрос. — Петрович докосна носа си. — Това е символ.

— Но не е ефикасен.

— Какво?

— Това. Хвърлянето на разни неща от тази планина. Ще си мъртъв, преди да приключиш, а И… а Майкъл ще остане в капана. Тайнствата имат силата да спасяват. Това е просто един безсмислен жест.

Отец Джон махна с ръка във въздуха, за да покаже колко велико е небитието.

— Безсмисленият жест за един е смислен ритуал за друг. — Петрович сви устни. — Не ти трябва да поемаш по този път. Не и с мен.

Лицето на свещеника се изопна.

— Виж какво, изпратиха ме тук. Изпратиха ме да ти задам един въпрос, а това е единственото място, където си сам.

— Едва ли отговорът ми ще се промени, ако съм в компания. — Думите на свещеника обаче бяха възбудили любопитството му. — Кой те изпрати?

— Конгрегацията на Доктрината на вярата.

Петрович повдигна вежди.

— Инквизицията? Колко неочаквано.

— Престани с това. Повече от петдесет години не ги наричат Инквизиция.

— И какво искат?

— Искат да знаят дали Майкъл може да се счита за жив. И ако да, дали има душа?

— Наистина ли? Почти година лежи заровен под тази планина от отломки и едва сега те решават да го забележат. Къде са били досега? — Петрович изсумтя. — Били са заети да си крият главите в жопу?

— Не очаквам от теб да разбереш — каза свещеникът. — След Дългата нощ те непрекъснато дискутират. Ами ако ИИ покаже признаци на независимост, творческо мислене? Ами ако може да показва съпричастие? Ами ако е способен на щедрост, алтруизъм, състрадание?

— Можех да им дам отговор още преди единайсет месеца.

— Нямам предвид това. Те трябва да намерят теоретично решение на тези „ами ако“. Ако е способно, как трябва да постъпим ние? Те имат един — свещеникът се поколеба — протокол. Нещо като теста на Тюринг, само че не измерва разума, а душата .

— Значи, Ватиканът иска да знае дали Майкъл е одухотворено същество, или просто парче месо. — Петрович примигна. — Ёбаный стос. Те искат да знаят дали може да бъде спасен.

— Нещо такова. Снощи светият отец подписа протокола. Конгрегацията веднага ме призова. Не са седели със скръстени ръце; за Църквата това дори се смята за неприлично бързо.

Петрович се замисли, след което взе решение.

— Не — каза той.

— Не? Та аз дори не съм ти казал още какво иска Конгрегацията.

— Няма значение. — Петрович се изправи, отупвайки полите на шинела си. — Отговорът ще е същият. Отказвам да участвам.

— Ако Църквата обяви, че Майкъл има душа, всеки католик ще бъде длъжен да помогне за спасяването й. — Отец Джон също се опита да се изправи, но Петрович беше успял да се отмести. Краката на свещеника отново започнаха да се плъзгат. — Смятах, че точно това искаш. Ти имаш нужда от нас.

— Да. Ти така твърдиш.

Петрович протегна ръка и се хвана за една стърчаща метална греда. Знаеше, че тя ще издържи на тежестта му, затова скочи върху нея. Оттук можеше да се прехвърли обратно на върха.

— Петрович! Мислех, че ще бъдеш доволен.

Това го накара да спре. Той погледна назад през рамо и бавно поклати глава.

— Кой хуй те накара да си го помислиш? Слушай ме внимателно, защото нямам намерение да си хабя дъха да повтарям. Не ми пука какво казват група дъртаци — те всичките са мъже, нали? — не ми пука какво казват за Майкъл, дали смятат, че има душа, или не, дали си заслужава да бъде спасен, или да бъде оставен тук да гние, докато не му се изхабят батериите, полудявайки бавно в тъмното. Той ми е приятел и няма да го оставя да умре. Врубаться?