Саймон Морден - Степени на свобода

Ала те стояха и наблюдаваха фигурата, която се опитваше да додрапа до него, но непрекъснато се плъзгаше назад. Петрович не беше сигурен дали тълпата иска да остане, или се опитва да го издърпа надолу с мислите си.

Той седна, провесил крака през ръба на една отломка. Опасно беше. Част от него го осъзна и се наслади на усещането. Останките от кулата изобщо не бяха обезопасени. Все някога щяха да започнат да се разместват.

Мъжът, който се опитваше да се изкатери до него, се придвижваше ёбаное бавно. Часовникът в ъгъла на зрителното поле на Петрович отброяваше секундите и минутите, а една бърза консултация с бележника му подсказа, че след час трябва да бъде някъде в другия край на Свободната зона.

— Ще продължаваш ли, или да се връщам утре? — извика той.

Мъжът вдигна лице нагоре и пулсът на Петрович лекичко се ускори.

— Би могъл да слезеш и да ми помогнеш — каза човекът.

— Защо да ти улеснявам живота? Ти никога не си го правил.

— Можеше да помолиш някой друг да ти бъде кум.

Мъжът се спря и се изправи, разкривайки пред Петрович бялата свещеническа якичка на черната си риза.

— Маделин не би приела никой друг. И все още не съм разгадал дали се опитваше да накаже мен, или теб.

— И двамата, сигурно. — Свещеникът забърса лицето си с длан. Потеше се въпреки студа. — Трябва да поговорим.

— И без това не съм тръгнал да се крия.

— Трябва да поговорим сега.

— Нямам намерение да викам през останалата част от разговора.

— Тогава ми помогни.

Петрович обмисли ситуацията. Струваше му се напълно приемливо да покаже среден пръст и да остави свещеника на нестабилната купчина отпадъци, изправен пред също толкова трудното слизане на земята.

— Би трябвало да ти кажа отвали .

— Но няма да го направиш. Ти си изморен, Петрович. Нещата, които най-силно искаш от живота, са все така далеч, както са били винаги.

Може и да беше така. Може и да се беше изморил от непрекъснатите сблъсъци. Може би все пак, въпреки всичко, се беше променил.

— Все тая. — Той скочи и се плъзна надолу, изминавайки десетте метра между двамата за някакви си секунди. После подгъна пешовете на шинела и седна на мястото, където се беше спрял. — Така е добре. Казвай каквото имаш да ми казваш. Даже по-добре ми обясни защо не можеш да ми го кажеш на някое друго място. Освен ако нямаш нужда от публика. — Петрович се намръщи и изпрати виртуалните си агенти из възловите точки на местната мрежа. — Нямаш подслушвателни устройства, нали?

— Свещениците повече от всички трябва да могат да пазят тайни.

Отец Джон се огледа, търсейки подходящо място за сядане, и Петрович завъртя очи; зажужаха сервомотори и миниатюрни помпички впръскаха повече течност, за да смажат твърдата повърхност на имплантите.

— На мен не ми е удобно и не ми пука как ще се чувстваш ти. Скоро трябва да бъда на друго място, така че не разполагаш с много време.

Свещеникът приклекна и се опита да седне. Започна да се плъзга назад; ръката на Петрович се стрелна напред, сграбчи го грубо за гърдите и го натисна върху задните му части.

— Стъпи си по-здраво на краката, мудак. Бъди по-уверен. — След като се убеди, че свещеникът няма да започне да се плъзга надолу, той отпусна ръката си в скута. — Всичко е въпрос на увереност, независимо дали е уместна, или не.

— Метафората на живота ти?

Отец Джон леко се заклати на място, опитвайки се да се намести по-удобно, но не успя.

— Пойди к чёрту. Досега вършеше добра работа.

— Досега — каза отец Джон, — но вече не. Закъсал си, нали?

— Ебать мой лысый череп.

— А ако спреш да ругаеш и ме изслушаш, току-виж съм успял да ти помогна. — Той махна с ръка към събралите се хора, рискувайки да падне от мястото си. — Както може би и те.

— Аз… — започна Петрович. После погледна към тълпата. Увеличи образите им и огледа лицата. Стига да поискаше, можеше да получи името на всеки един от тях от базата данни на Свободната зона. — Те идват тук всеки ден и не казват нищо. Никой от тях никога не е казвал какво иска.

— Не може да нямаш някаква представа.

— Нямам ёбаная идея. — Петрович сви рамене. — Никога не ме е бивало в човешките отношения.

— Това поне е истина. Някога хрумвало ли ти е да поговориш с тях? А ако точно това очакват от теб?

Устните на Петрович отново потръпнаха и той вдигна пръст към носа си, за да намести несъществуващите очила.

— Какво?

— За бога, човече. — Беше ред на свещеника да се вбеси. — Всеки политик западно от Урал може да те ненавижда, но те — той отново посочи надолу, — те те обичат. Ти ги спаси. Два пъти. А хората, които наистина са обмисляли случилото се, знаят, че ти дължат живота си. Дори онези, които не те мислят за жив светец, са ти задължени до такава степен, че всеки водач, религиозен или светски, е готов да направи всичко заради теб.