Делиян Маринов - Пътуване през спомени

Хълмът, от който извираше светлината, изглеждаше още по-самотно дори от празния хоризонт. Тъй като бе висок и открояващ се, той контрастираше с безличната равна околност от черен пясък и камъни. Изглеждаше по-самотен дори от празното небе… Скар се вгледа още по-съсредоточено и съзря сива камара, която стърчеше като злокобен обелиск.

Изминаха още няколко минути във вървене, през които той почти не мислеше, съсредоточил се жадно върху зелената светлина, към която вървеше. Струваше му се, че дори огромна скала да се стовари в непосредствена близост до него, не би могла да отклони вниманието му. Тогава войнът чу ужасяващия рев на гръмотевица, после още един и още един… Нещо го накара да спре точно там, пред хълма и огромната канара, в чиято сърцевина зееше черна пещера. Всички около Скар бяха спрели и затаили несъществуващия си дъх. Тогава войнът ги видя. Две фигури пред пещерата. Единият беше много нисък, с рошава къдрава коса и мургава кожа, най-вероятно резултат от непрестанно стоене под безмилостно жаркото слънце. Дори от това разстояние очите на дребния човечец се отличаваха — пронизващо лукави и тъмни. За момент Скар си помисли, че би предпочел да се потопи в пещерата зад човека, отколкото в очите му, в които зееше непроницаема пропаст от хитрост и коварство.

Той отмести поглед към другата фигура и с ужас отбеляза факта, че се чувства изключително дребен и нищожен пред нея, макар и да бяха на еднаква, доста внушителна височина. Това беше мъж на средна възраст, със сива дълга коса и сбръчкано лице. Въпреки определено неприветливите черти на лицето си, мъжът изглеждаше повелително и дори застрашително. Въпреки тях и въпреки крехкото си за този ръст тяло.

„Нещо, което дори черната солидна броня, която беше облякъл, не можеше да прикрие…“ — отбеляза наум жлъчно Скар.

Не, този мъж определено не беше войн. Защо тогава излъчваше могъщество?… После Скар го видя. В дясната си ръка, мъжът държеше дълъг жезъл, чиято големина бе достойна за рицарска пика. Жезълът бе напълно лишен от всякаква украса, като изключим зеления камък, който бе вграден на върха му. Именно този камък излъчваше призрачната лъчиста зелена светлина, която Скар и войните, струпали се мълчаливо под хълма, бяха последвали.

Изведнъж високият мъж вдигна повелително ръка и гръмотевиците, които идваха не от небето, а от собствения му жезъл, стихнаха. Тогава Скар чу за първи път Гласа в главата си:

„Ти беше призован!“ — този глас беше плътен, заповеден, ала и някак си благ, но от онези благи неща, които често те подвеждат. — „Единственото, което от тук нататък се очаква да правиш, е да служиш на това, към което винаги си вървял приживе!“

В главата на Скар пробягваха много въпроси, но той осъзна, че не може да ги зададе, нито да се обърне към господарския глас, кънтящ в мозъка му:

„Разбирам объркването ти, но ще получиш отговори на въпросите си постепенно. Те ще те направят по-силен и по-лоялен. Към мен, твоят Мрачен Господар…“

Скар чувстваше волята си сломена. Той трябваше да служи на този странен и злокобен мъж. Опита се да се възпротиви поне за миг, но светлината в жезъла го погълна и той забрави мислите, които се въртяха в главата му преди броени секунди.

„Нямаш друг избор. Всеки път, по който поеме човек, води така или иначе до смърт. Съдбата ни е обвързана със смъртта, още от самото ни раждане. Дори още от самото прераждане, чийто плод в момента си ти. Нужен съм ти. Само моята магия те поддържа силен и жив. Пардон — полужив, защото от днес нататък, ти никога няма да почувстваш свежестта на въздуха или ударите на сърцето… Но те не са ти нужни, защото те правят несъвършен, слаб и зависим. Както и емоциите, които вървят в комплект с тях. Ти си подобрен. Ето защо, ще ми служиш добре. Ще ми служиш вярно, докато врагът, срещу когото се борим, не те сломи в битка. Тогава някой друг ще заеме мястото ти в моите редици.“

Безучастният, дори циничен тон в Гласа не направи никакво впечатление на Скар. Той чуваше само думите, загледан хипнотизирано в зелената светлина. Щеше да следва този човек. Този Господар. Такава беше повелята.

В главата му, обаче, изплува неочаквана и неканена мисълта:

„Кой съм аз?“

„Много скоро ще разбереш, робе мой, много скоро ще разбереш. Единственият отговор, който ще ти дам за в момента е, че ти си най-вече роб на себе си. Или по-скоро на това, което си бил!“

Зелената светлина изригна за част от секундата и потопи всичко в призрачно студената си мекота, след което заобикалящият свят изчезна за Скар.