П Каст - Белязана

Пътуването до вкъщи отне петнайсет минути, но ми се стори като миг. Твърде скоро се озовах пред гаража и се опитвах да се подготвя за сцената, която със сигурност знаех, че ме очаква, така както знам, че светкавицата ще бъде последвана от гръм.

Защо бях толкова нетърпелива да вляза вътре? Предполагам, че всъщност не съм била чак толкова нетърпелива. По-скоро се опитвах да избягам от това, което се случи преди малко на паркинга с Хийт.

Не, сега не мога да мисля за това. А и съм сигурна, че всичко си има рационално обяснение, рационално и просто обяснение. Дъстин и Дрю бяха идиоти. Абсолютно безмозъчни типове. Не съм използвала новата си сила, за да им изкарам акъла. Те си бяха напълно изтрещели още като видяха, че съм белязана. Толкова е просто. Хората се страхуват от вампирите.

— Но аз не съм вампир! — казах си. И тогава си спомних за хипнотизиращата красота на кръвта на Хийт и огромното желание, което изпитвах към нея. Не към Хийт, а именно към кръвта му.

Не, не, не! Кръвта не може да бъде нещо красиво или пък желано. Сигурно съм в шок. Това ще да е. В шок съм и не мога да мисля трезво. Добре, добре… неволно докоснах белега си. Вече не гореше, но все още беше странен на пипане. Кашлицата ме нападна отново за милионен път. Добре, не мога да мисля за Хийт, но не мога да продължавам да го отричам. Чувствах се различна. Кожата ми беше свръхчувствителна, гърдите ме боляха, а очите ми сълзяха болезнено, въпреки че сложих слънчевите си очила.

— Умирам — простенах и веднага стиснах устни. Сигурно наистина умирах. Погледнах към голямата тухлена къща, която след почти три години все още не чувствах като дом. — Хайде да приключвам с това. Просто да приключа веднъж завинаги.

Най-вероятно сестра ми няма да си е вкъщи, сигурно е на репетиция с клакьорките. Надявам се, че досадният трол, тоест брат ми, ще бъде напълно погълнат от новата си видеоигра. Може би ще мога да остана насаме с мама. Тя сигурно ще ме разбере. Може би дори ще знае какво да направим…

Е, не! На шестнайсет години съм и осъзнавам, че не се нуждая от нищо друго така, както от майка си.

— Моля се, дано да ме разбере! — промълвих кратка молитва към някой бог или богиня, който и да ме слушаше в момента.

Както обикновено влязох през гаража. Отидох до стаята си и сложих на леглото учебника по геометрия, дамската чанта и раницата и се отправих да търся майка си.

Намерих я в дневната, седнала на дивана, с ролки на главата, пиеше кафе и четеше «Пилешка супа за женската душа». Изглеждаше толкова нормална, колкото изглежда обикновено. С изключение на това, че преди четеше екзотични романи и носеше грим. Но новият й съпруг не й дава да го прави вече (какъв тъпак).

— Мамо?

— М-м? — Тя дори не погледна към мен.

— Мамче — обърнах се към нея по начина, по който я наричах, преди да се омъжи за Джон. — Нуждая се от помощта ти.

Не знам дали заради обръщението, или нещо в гласа ми е докоснало нейната майчина интуиция, но погледът, с който ми отвърна, беше изпълнен е нежност и загриженост.

— Какво има, миличка? — започна тя, но в същия миг забеляза белега на челото ми. — О, Господи! Какво си направила?

Сърцето ме заболя.

— Мамо! Това не е нещо, което аз съм направила, то ми се е случило! Но не заради мен, вината не е моя.

— О, не! — продължи да се вайка тя, сякаш не бях казала и думичка. — А сега какво ще каже баща ти?

Искаше ми се да изкрещя: «Как, по дяволите, може някой от нас да знае какво ще каже баща ми, след като не сме го виждали и чували вече четиринайсет години?», но знаех, че това само ще влоши нещата, защото тя винаги побеснява, когато намеквам, че Джон не е «истинският» ми баща. Затова реших да пробвам друга тактика. Такава каквато не бях предприемала през последните три години.

— Мамо, моля те! Може ли просто да не му казваш? Поне за ден-два. Запази го само между нас двете, докато… знам ли… докато свикнем с това. — Притаих дъх в очакване.

— Но какво да му кажа? Не можеш да прикриваш това нещо на челото си с грим! — устните й се свиха в гримаса, когато хвърли поглед към полумесеца.

— Мамо, нямах предвид, че ще стоя тук през това време. Трябва да си тръгна, знаеш го. — Направих пауза, защото тялото ми се разтресе от пристъп на кашлица. — Ловецът ме беляза. Трябва да се преместя в «Дома на нощта». Ако не го направя, ще се разболея и ще ставам все по-зле и все по-зле… — Докато умра. Опитах се да го кажа с поглед, защото не можех с думи. — Просто искам няколко дни, преди да се наложи да се разправям с… — Не исках да казвам името му и този път нарочно се престорих, че кашлям.