П Каст - Белязана

— Зоуи, ти въобще не ме слушаш!

Тогава вампирът заговори и думите му плавно се понесоха в пространството между нас, опасни и съблазнителни като кръв, смесена с разтопен шоколад.

— Зоуи, Монтгомъри избра теб. Твоята смърт ще бъде твое начало. Нощта те зове, вслушай се в нежния й глас. Твоята съдба те очаква в «Дома на нощта».

Той вдигна дългия си бял пръст и ме посочи. В този момент усетих челото ми да експлодира от болка, а Кайла нададе писък.

Когато ярките петна пред очите ми започнаха да изчезват, фокусирах пребледнялото лице на Кайла, която се взираше в мен. Както обикновено казах първото глупаво нещо, което ми дойде наум.

— Кайла, очите ти са изпъкнали като на риба!

— Той те беляза! О, Зоуи! Имаш очертанията на това нещо на челото си. — Тя притисна треперещата си ръка към устните си в опит да възпре риданията си.

Закашлях се. Имах убийствено главоболие и потърках с ръка мястото над веждите си. Усетих пробождане, сякаш ме ужили оса, и болката се разпростря по цялото ми лице. Имах чувството, че ще повърна.

— Зоуи! — Кайла вече плачеше и се мъчеше да говори между хълцанията: — О, Боже! Този тип беше Ловец вампир.

— Кайла — заговорих аз, като се опитвах да игнорирам болката в главата си. — Спри да плачеш. Много добре знаеш, че мразя да плачеш. — Протегнах ръка към нея, за да я потупам успокоително по рамото, но тя веднага се сви и се отдръпна от мен.

Не можех да повярвам. Тя наистина се отдръпна, сякаш се страхуваше мен. Сигурно е забелязала болката в очите ми, защото мигновено започна отново с типичното си бърборене:

— О, Зоуи! Какво ще правиш сега? Не можеш да отидеш на онова място. Не можеш да станеш една от тях. Това просто не може да е истина! Сега с кого ще ходя на всички футболни мачове?

Забелязах, че по време на цялата си тирада тя не се приближи към мен на сантиметър. Потиснах болката и не се разплаках. Очите ми останаха сухи. Бях добра в криенето на сълзи. Няма как да не бъда. Имах три години на разположение, за да се науча.

— Няма проблем, всичко е наред. Ще се опитам да оправя нещата. Това сигурно с някаква странна грешка — излъгах. Мръщейки се от болката в челото, се огледах. Изпитах леко облекчение от факта, че с Кайла бяхме единствените в кабинета по математика, и ми се наложи да потисна истеричния си смях.

Ако не се бях побъркала толкова покрай теста по геометрия, който трябваше да правим утре, и бях хукнала към шкафчето си, за да си събера учебниците, бих могла да прекарам вечерта в четене. И Ловецът щеше да ме намери пред училището, сред повече от хиляда и триста ученици, чакащи училищните автобуси, «Големите жълти лимузини», както ги нарича моята глупава, префърцунена сестра.

Аз имам кола, но да стоя с тези, които нямат моя късмет и са принудени да чакат автобуса, си е стара традиция, да не говорим за невероятната възможност да разбера кой с кого се натиска.

Както и да е, освен нас имаше само още едно момче в кабинета по математика — висок, кльощав смотаняк с мръсни зъби, които за съжаление успях да видя, понеже зяпна, сякаш току-що съм родила малки летящи прасенца.

Закашлях се отново. Този път с отвратителна, влажна кашлица. Смотанякът изписука и офейка, притиснал папка към гърдите си. Явно клубът по шах е преместил срещите си в понеделник след училище.

Дали вампирите играят шах? А дали сред тях има смотаняци? Или пък префърцунени мажоретки? Дали има вампири, които свирят в група? Или пък тази тяхна странна склонност момчетата да се обличат като момичета и да носят прически, които им покриват половината лице? Или пък от онези почитатели на готик музиката, които не обичат да посещават банята особено често. Дали и аз ще стана готик момиче. Или по-зле? Не харесвам особено да нося черно или поне не само черно. Освен това не изпитвам внезапна и необратима омраза към водата и сапуна, нито пък имам натрапчиви пориви да си променя прическата или да си сложа прекалено дебела очна линия.

Всички тези мисли се прескачаха в ума ми, когато усетих поредния порив истеричен смях, който се опитваше да се изплъзне от гърлото ми. За щастие успях да го прикрия с кашлицата.

— Зоуи, добре ли си? — гласът на Кайла звучеше някак фалцетно, сякаш някой я беше ощипал. Тя отстъпи още една крачка от мен.

Въздъхнах и тогава усетих първия пристъп на гняв. Не е като да съм искала това. С Кайла бяхме приятелки още от трети клас, а тя ме гледаше, все едно съм чудовище.

— Кайла, това съм аз. Същата, която бях и преди две минути, преди два часа и преди два дни — посочих ядосано към челото си. — Това тук не променя коя съм!