П Каст - Белязана

Тя ми се усмихна с типичната си топла и майчинска усмивка и аз изпитах желание да я прегърна и да я помоля да не ме оставя сама с Афродита.

— Всичко ще бъде наред — каза ми тя, сякаш прочела мислите ми. — Ще видиш, Зоуи. Всичко ще бъде чудесно — прошепна тя и този път думите й прозвучаха толкова типично за баба ми, че положих усилие да не се разплача.

После Неферет се сбогува с Афродита и останалите момичета и побърза да излезе. Вратата се затвори със скърцащ, зловещ звук. О, по дяволите, искам да се прибера вкъщи!

— Ела, Зоуи. Стаите са насам. — Афродита ми направи знак с ръка да я последвам към широкото стълбище, което се намираше вдясно от нас.

Когато започнахме да се изкачваме, ми се наложи да игнорирам внезапно избухналия зад гърбовете ни шепот.

Нито една от нас не проговори и се чувствах толкова неудобно, че ми идваше да крещя. Дали тя ме беше видяла в тъмното? Аз съм напълно сигурна, че никога няма й да го спомена. Никога. Доколкото зависи от мен, това просто няма да стане.

Прочистих гърлото си и казах:

— Общежитието изглежда много симпатично. Имам предвид, че наистина е хубаво.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Тук е много по-хубаво от просто симпатично. Невероятно е!

— О, добре. Радвам се да го чуя.

Тя се засмя. Звукът определено беше неприятен — звучеше като подигравателен смях и отново ме полазиха тръпки, както и първия път, когато го чух.

— Тук е толкова готино главно заради мен. — Погледнах я, за да разбера дали се шегува, но срещнах студените й сини очи. — Да, чу ме правилно. Това място е готино, защото аз съм готина.

Леле! Доста странно изказване. Нямам представа как да отговоря на тази озадачаваща информация. Имам предвид, че не исках да си имам разправии с мис Голямо самочувствие още на прага на новия си живот като различен биологичен вид. А и все още нямах представа дали тя е наясно, че именно аз я видях в онзи коридор.

Добре, аз все пак исках да намеря своето място тук. Исках да получа възможността да наричам това ново училище свой дом.

Реших засега да не се обаждам.

Нито една от нас не проговори повече. Стигнахме до голям коридор, по продължението на който имаше много врати. Притаих дъх, когато Афродита спря пред една светловиолетова врата. Но вместо да почука, тя се обърна към мен. Перфектното й лице в този момент изглеждаше враждебно, студено и всичко друго, но не и красиво.

— Така, ето какво ще се разберем, Зоуи. Всички тук приказват само за твоя скапан белег и се чудят какво, по дяволите, означава той. — Тя преправи гласа си и започна да имитира разговорите по мой адрес: — О, новото момиче има запълнен полумесец! Какво ли означава това? Дали е специална? Дали има невероятни способности? О, Боже, о, Боже! — Афродита изостави подигравателната си поза, присви очи още по-злобно и процеди: — Ето как стоят нещата тук. Аз казвам кое как се случва. Ако искаш да ти върви тук, най-добре го запомни. Ако ли не — чакат те само неприятности.

Определено беше започнало да ми писва от нея.

— Виж какво — отвърнах, — аз току-що се озовах тук. Не си търся белята, но и нямам никакъв контрол върху това, което хората приказват за мен и моя белег.

В отговор тя гневно присви очи. Сега пък какво — нима ще се наложи да се бия с нея? Досега никога не съм се била. Приготвих се да се защитя или да избягам, или каквото там да се наложи да направя, за да спасявам кожата си.

В този момент, също така внезапно, както беше станала злобна и страшна, лицето й се отпусна и тя се усмихна нежно, превръщайки се в предишната мила и сладка блондинка. (Не че се заблудих, де.)

— Добре. Значи се разбрахме.

Моля? Единственото, което аз разбрах, беше, че тя явно е забравила да си пие хапчетата, за друго не знам. Но тя не ми даде възможност да кажа нищо. Просто ми се усмихна топло и широко, след което почука на вратата.

— Влез — разнесе се глас с типичен южняшки акцент. Афродита отвори вратата. — Привет! Влизайте!

С огромна усмивка новата ми съквартирантка, също блондинка, се разбърза като торнадо. Но в момента, в който забеляза Афродита, усмивката й замръзна и тя се спря.

— Доведох ти новата съквартирантка.

На пръв поглед нямаше нищо лошо в думите на Афродита, но тонът й беше изпълнен с омраза, а гласът й имитираше подигравателно южняшкия акцент. — Стиви Рей Джонсън, това е Зоуи Редбърд. Зоуи Редбърд, това е Стиви Рей Джонсън. Ето, не си ли станахме близки като три зрънца в царевичен кочан?

Хвърлих поглед към Стиви. Тя изглеждаше изплашена като заек.