П Каст - Непокорна

— Спомних си, че съм чувал за теб, победил си всички вампири в състезанието по стрелба с лък — изрече Джак и се изчерви.

Старк не вдигна поглед от чинията си. Просто вдигна рамене.

— Да, бива ме в стрелбата.

— Ти ли си това момче? — Деймиън едва сега направи връзката. — Как така те бива, ти си невероятен!

Старк вдигна поглед.

— Както и да е. Просто ме бива в това, откакто съм белязан. — Погледът му се премести от Деймиън към мен. — Като си говорим за известни личности, виждам, че слуховете за твоите татуировки са верни.

— Верни са. — Наистина мразех тази страна на запознанствата. Чувствах се неловко, че всеки първоначално виждаше в мен потвърждението на слуховете, а не истинската ми личност.

И тогава ми стана ясно. Сигурно Старк се чувстваше точно като мен.

Попитах го първото нещо, което ми хрумна, за да изместя разговора от това колко сме изключителни.

— Обичаш ли коне?

— Коне?

Ироничната му усмивка отново се появи.

— Ами, помислих си, че си любител на животните — казах аз и кимнах с брадичка към кучето му.

— Да, предполагам, че харесвам коне. Харесвам повечето животни. Без котките.

— Без котките! — възкликна Джак.

Старк отново вдигна рамене.

— Никога не съм ги харесвал. Много са коварни за моя вкус.

Близначките изсумтяха.

— Котките са независими създания — започна Деймиън. Усетих даскалския му тон и ми стана ясно, че мисията ми по смяна на темата е била успешна. — На всички ни е известно, че те са били заклеймявани от хората през много епохи, но знаеш ли също, че…

— Извинете ме — казах аз и стиснах Нала по-здраво, за да не я изпусна върху гърба на Дукесата. — Трябва да говоря с Афродита преди срещата на съвета. Ще се видим там, нали?

— Хъм…

— Предполагам.

— Сигурно.

Все пак изтръгнах някаква форма на довиждане. Усмихнах се приятелски на Старк.

— Беше ми приятно да се запознаем. Ако имаш нужда от нещо за Дукесата, не се притеснявай да ми кажеш.

— Добре.

И изведнъж, след като Деймиън продължи с лекцията си за котките, Старк ми намигна и кимна красноречиво, за да ми покаже, че оценява жеста ми да сменя темата. Намигнах му в отговор и почти бях стигнала до вратата, когато осъзнах, че се хиля като идиот, вместо да помисля над факта, че последния път, когато бях сама навън, нещо се опита да ме нападне.

Стоях пред голямата дъбова порта като бавноразвиваща се, когато воини от «Синове на Еребус» се заизкачваха по стълбите към залата за вечеря на преподавателите.

— Жрице — поздравиха ме някои от тях с поклон и сложиха ръце на мускулестите си гърди.

Отвърнах на жеста нервно.

— Жрице, може ли да ви отворя вратата предложи ми един по-възрастен воин.

— О, благодаря — отвърнах аз, а после получих неочаквано прозрение. — Чудех се дали някой от вас може да дойде с мен и да ми каже имената на воините, които ще охраняват общежитието ни. Струва ми се, че бихме се чувствали по-добре, ако знаем имената ви.

— Това е много добра идея — каза възрастният воин, който все още държеше вратата. — С радост ще ви дам списък с имената.

През целия път до общежитието си говорихме любезно за воините, които ще ни охраняват, а аз се съгласявах с него и хвърлях коси погледи към спокойното нощно небе.

Нищо не потрепна и въздухът не се раздвижи, но аз не можех да се отърва от ужасяващото чувство, че някой или нещо ме наблюдава.

Едва докоснах дръжката на вратата си и тя се отвори, а Афродита ме дръпна за китката навътре.

— Хайде, вмъквай си задника най-после. Боже, бавна си като дебеланка на патерици, Зоуи.

Тя ме издърпа навътре и затръшна вратата зад мен.

— Не съм бавна, а ти имаш адски много неща да ми обясняваш. Как се вмъкна тук? Къде е Стиви Рей? Как се върна белегът ти? Какво… — Тирадата ми от въпроси беше прекъсната от силно тропане по прозореца.

— Първо, ти си идиотка. Това е «Домът на нощта», а не някое държавно училище в Тулса. Никой не си заключва вратите, така че много лесно влязох в стаята ти. Второ, Стиви Рей е там отвън.

Афродита забърза към прозореца. Видях как дръпна пердетата и започна да отваря тежкия прозорец. Хвърли ми раздразнен поглед през рамо.

— Ехо, малко помощ няма да ми е излишна.

Напълно объркана, аз се доближих до нея. Беше ни доста трудно да отворим прозореца. Загледах се от най-горния етаж на сградата, която повече приличаше на замък, отколкото на общежитие. Късната декемврийска нощ беше тиха, студена и мрачна, а от небето снегът правеше плах опит да завали. Виждах източната стена, въпреки нощта и гъстите дървета. Потръпнах, но не от студ. Новаците рядко усещат студа. По-скоро гледката на източната стена беше това, което ме накара да потръпна. Зад мен Афродита въздъхна и се наведе напред, за да може да надникне през прозореца.