Кристин Каст - Преследвана

— Крамиша, дете мое, ще доведеш ли бабата на Зоуи?

— Разбира се, сестро — отвърна Крамиша и забърза към манастира. — Пещерата на Дева Мария е центърът на нашата енергия.

Сестра Мери Анджела посочи зад мен между мястото, където стояхме, на североизточния край на прилежно окосена ливада, гъмжащата от чудовища малка горичка. Обърнах се да видя накъде сочи и ахнах от изненада. Как така не го бях забелязала досега? Това беше най-голямото светилище, което някога бях виждала, построено от големи блокове местен пясъчник. Всеки камък бе подбиран внимателно, за да се намести точно между другите и да се образува куполообразна форма. Напомни ми за известните амфитеатрални арени, каквито бях виждала по списанията. По протежението на вътрешните извивки се виждаха каменни пейки и естествени каменни первази. Всяко свободно местенце беше покрито със свещи, така че цялото светилище сияеше като полирано от тяхната светлина и от леда. Тръгнах към него, загледах се в красивия купол, който достигаше до няколко крачки над главата ми, и дъхът ми спря от възхита. На върха на купола се издигаше най-прекрасната статуя на Дева Мария в целия свят. Лицето й беше спокойно и ведро като молитва, по устните й играеше лека, почти неуловима усмивка. Около краката й се виеха красиви рози, сякаш тя се раждаше от тях. Вгледах се внимателно в чертите на лицето й и сърцето ми прескочи от вълнение. Познавах тази Мария. Можех ли да не я познавам?

Беше се появила пред мен само преди няколко дни в образа на моята богиня.

— Усещам силата на това място — каза Афродита.

— Леле, тази статуя наистина е много красива! — каза Джак.

Хванати здраво за ръце, двамата с Деймиън не откъсваха поглед от светилището.

— Вижте и алеята отпред. Фантастична е — добави Стиви Рей.

— Какво трябва да направим, Зоуи? — попита сестра Мери Анджела, но преди да мога да отговоря, се чу рев на автомобилен двигател и всички насочиха погледи към натежалите от гадните птици дървета и пътя зад тях.

Обърнах се бързо и проследих със свито сърце големия черен джип, същия, с който се върнах в училище — тъкмо напускаше пътя. Двигателят изръмжа, джипът се наклони рязко напред, премина през канавката, после муцуната му се показа и той продължи бясно през горичката, което накара гарваните да размахат криле и да заграчат неистово.

— Сестро, приближи се — казах. — Афродита, Стиви Рей, искам ви плътно до мен.

Ерик и Дарий отстъпиха крачка встрани и дадоха път на Афродита и Стиви Рей да дойдат при нас.

— Тук сме — каза Афродита.

— Баба също ми трябва.

— Идва. Не се страхувай — успокои ме сестра Мери Анджела.

Джипът спря толкова близо до конете, че те започнаха да цвилят, да пръхтят и да отстъпват назад. Вратите на джипа се отвориха и Калона, и Неферет излязоха едновременно от него. Тя беше облечена изцяло в черно, с дълга до земята копринена рокля и дълбоко деколте. Оттам се показваше странен крилат медальон от оникс, който падаше точно между гърдите й. Около нея пулсираше черна аура и раздвижваше гъстата коса около раменете й.

— Мамка му! — прошепна Афродита.

— Виждам — отвърнах мрачно. Калона крачеше до нея. Като изключим черните панталони, по него нямаше друга дреха. Докато се приближаваше, криле те му изшумоляха и се отвориха леко, колкото да загатнат за своето великолепие.

— Пресвета Дево Марийо! — възкликна до мен сестра Мери Анджела.

— Не го гледай в очите! — прошепнах аз. — Той може да хипнотизира хората с тях. Не му давай тази възможност.

Тя се поколеба и все още изучавайки крилатия мъж, каза:

— Той не може да ме омагьоса. По-скоро ми е жал за него. Сега вече съм сигурна, че е паднал ангел.

Не можах да се въздържа и попитах:

— На колко години е според теб?

— Много стар. По-стар от света.

Нямах време да й обясня, че на мен ми изглежда на осемнайсет, защото в този момент шофьорът слезе от джипа и се присъедини към Калона и Неферет. Беше Старк. Очите му веднага намериха моите и той ми кимна незабележимо с глава.

Чух, че Стиви Рей въздъхна изненадано, от редиците на червените хлапета се разнесе ропот.

— Това е хлапето, което ме уцели със стрелата си — погледна ме Стиви Рей.

— Да — кимнах аз. — Той се е променил. Сега е червен вампир.

— Но продължава да си е шибан плъх — изсумтя Афродита, но се усети и добави. — Извинявай, Зо.

— Не му вярвай, Зоуи — достигна до мен и гласът на Дарий. — Нали виждаш на кого служи.

— Дарий — казах строго, без да поглеждам към него, — ти трябва да ми вярваш, а това значи, да вярваш и на преценката ми.