Кристин Каст - Преследвана

— Следвай сърцето и инстинкта си и няма да сгрешиш. Изгони го, Жрице.

— Ще се постарая — обещах аз.

— Знам и затова ти вярвам — каза тя.

Скоро всички бяхме на конете и тя ни поведе към летящата врата, през която се отиваше на манежа. Малко преди това Ленобия беше изтичала и отключила задната врата, откъдето се излизаше на алеята към външната порта. Сега вече нищо, освен леда, портата, шайката гарвани-демони, баща им и побърканата бивша Висша жрица не стоеше пред нас и света.

Ленобия отвори вратата. Беше загасила лампите в тази част на конюшните, за да не могат да ни видят върху гърбовете на конете. Ние подадохме глави в ледения мрак в очакване да чуем воя на бурята.

— Давам ви две-три минути да призовете елементите — каза тя. — Внезапното усилване на бурята се дължи на магията на Анастасия, която действа от другата страна на «Дома на нощта». Така шансовете ви да останете незабелязани се увеличават. Не забравяйте, че Дракона чака на вратата на училището. Ще намушка гарвана, който е на пост, веднага щом чуе тропот на копита. Шоуни, когато си готова, изпрати огън към обора. Щом видя пламъците, ще освободя останалите коне. Те вече знаят, че трябва да се разбеснеят около сградата на училището, за да създадат още по-голяма бъркотия.

— Ясно — кимна Шоуни.

— После пренасочи пламъците към копитата на вашите коне — тя спря и се поправи. — Имам предвид към подковите на копитата им. Аз ще кажа на Персефона къде да ви отведе. Останалите трябва да я следват — Ленобия потупа нежно кобилата под мен. После вдигна поглед. — Радвам се, че те видях отново, че имам възможност да те изпратя и се надявам да те посрещна отново, Висша жрице — каза тя тържествено, сви ръка в юмрук, сложи я над сърцето си и ми се поклони.

— Богинята да те благослови, Ленобия — отвърнах. Тя понечи да си тръгне, но аз извиках след нея. — Ленобия, помислете още веднъж не е ли по-добре да се махнете оттук. Ако не можем да изгоним Калона, тримата с Дракона и Анастасия трябва да намерите начин да се скриете под земята — в тунелите под депото, в манастира или в мазето на някоя от сградите в града. Това е единственият шанс да се спасите от него.

Ленобия се спря и ме погледна през рамо. Усмивката й беше топла и мъдра.

— Ти ще успееш, Жрице — каза и продължи напред.

— Леле, твърда е като стомана — промълви Шоуни.

— Дано всичко да мине добре — промълвих. — Окей, готови ли сте?

Всички кимнаха. Поех дълбоко въздух и се съсредоточих. Бяхме с лице на север, затова сръчках Персефона надясно, към изток. Нямахме време за сантиментални сбогувания. Трябваше да действаме. Призовах бързо всяка една от стихиите и усетих, че нервите ми се успокояват, когато елементите затанцуваха из въздуха и образуваха блестящ кръг около нас. След секунда усетих в себе си и Духа. Не можах да се въздържа и се засмях с глас.

— Деймиън, Ерин, впрегнете елементите си на работа — извиках през смях.

Почувствах, че Деймиън вдига ръцете си зад мен, и видях Ерин да прави същото. Чух приятеля ми да шепне на Въздуха, да моли ледения вятър да се развихри, да задуха така, че всичко около нас да се разхвърчи. Знаех, че Ерин моли водата да увеличи ледения дъжд и да засипе света около нас.

Помогнах им да насочат елементите в правилната посока, за да можем да се движим (поне на теория) в малък мехур от спокойствие сред водовъртежа, който стихиите оформиха около нас. Двата елемента отговориха на мига. Видяхме бурята да изригва с безумна сила в нощта пред нас.

— Добре — успях да надвикам Вятъра. — Сега е ред на Огъня.

Шоуни вдигна ръце, отметна глава назад и с движение, с което сякаш хвърляше баскетболна топка, запрати горящия между дланите й огън към пълния със слама обор, както й бе казала Ленобия. Дъсчената сграда избухна в яростни пламъци.

— Сега копитата на конете — извиках аз.

Тя кимна.

— Помагай да го задържим по-дълго.

— Не се тревожи.

— Шоуни посочи към копитата на нашия кон и извика:

— Подпали подковите му!

Персефона изцвили, наведе глава и когато разпилените по двора дървени стърготини започнаха да димят, наостри уши.

— Боже мой… Трябва да се махаме оттук, преди да подпалят всичко с краката си — извика Деймиън. Стискаше ме толкова здраво, че ми беше трудно да дишам, но не посмях да кажа нищо, за да не го изплаша и да вземе да се изтърси от коня.

Вече започвах да си мисля, че наистина ще запалим стърготините, когато чух зад нас бесен тропот и разбрах, че Ленобия е освободила конете, за да блокират движението около училището и да създадат безредици, които всички щяха да отдадат на страха им от пожара в обора. Персефона разтърси грива и изпръхтя. Усетих мускулите й да се стягат и побързах да стисна здраво юздите и да извикам към Деймиън: