Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Обичам Пач — призна ми тя и се усмихна с шокиращо червените си устни. — И не се страхувам да го кажа.

— Аз го казах! — възразих. — Снощи му го казах аз!

Профучах покрай нея, оглеждайки тълпата, докато не зърнах неизменната синя бейзболна шапка на Пач. Трескаво си запроправях път към него и посегнах да го хвана за ръката.

Той се обърна, но отново се беше превърнал в красивото момиче.

— Закъсня — осведоми ме тя. — Сега аз обичам Пач.

— А сега Анджи и прогнозата за времето — оповести Чък Дилейни бодро в ухото ми.

Ококорих се, когато чух думата „време“. Поизлежавах се още мъничко, опитвайки се да се отърся от този лош сън, и да се окопитя. Съобщаваха прогнозата за времето двайсет минути преди кръгъл час, така че нямаше начин да я чуя, освен ако не…

Лятното училище? Бях се успала.

Изритах завивките и изтичах към дрешника. Навлякох същите джинси, които снощи бях метнала на пода на дрешника, навлякох бяла тениска и отгоре сложих лилава жилетка. Набрах Пач с бутона за бързо набиране, но след три позвънявания се включи гласовата му поща. „Обади ми се“, заръчах и замълчах за миг, питайки се дали той не ме избягва след епохалното ми признание от снощи. Бях решила да се преструвам, че изобщо не се е случвало, докато не се размине и нещата не се върнат в нормалното си русло, но след съня си от тази нощ започвах да се съмнявам, че ще бъде толкова лесно. Може би на Пач просто му беше трудно да го приеме. Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса. Макар да бях съвсем сигурна, че той обеща да ме закара.

Наместих лентата за коса на главата си, грабнах раницата си от кухненския плот и се втурнах към вратата.

Навън спрях само колкото да изпищя отчаяно при вида на празната циментова плоча, където преди стоеше моят фиат „Спайдър“ от седемдесет и девета година. Мама беше продала фиата, за да плати сметката ни за тока с тримесечно закъснение и да зареди хладилника с достатъчно продукти до края на месеца. Дори освободи икономката ни Доротея — моята втора майка, — за да намали разходите. Изпратих една омразна мисъл към съдбата, метнах раницата на рамо и хукнах. Повечето хора смятат старата ферма в селските покрайнини на Мейн, където живеем двете с мама, за очарователно старинна, но истината е, че няма нищо очарователно в това да тичаш километър и половина до най-близките си съседи. Освен ако очарователен не се използва като синоним на ветровита евтина постройка от осемнайсети век, разположена насред атмосферна аномалия, привличаща цялата мъгла от крайбрежието тук, аз определено съм на друго мнение.

На ъгъла на Хоторн и Бийч забелязах признаци на живот — прехвърчаха колите от сутрешния наплив към работните места. Вдигнах едната си ръка с щръкнал палец във въздуха, а с другата разопаковах освежаваща дъвка, заместител на пастата за зъби.

Червена спортна тойота спря до тротоара и предното стъкло се спусна с автоматично бръмчене. Зад волана седеше Марси Милар.

— Проблеми с колата ли? — попита тя.

Да, по-точно пълна липса на кола. Не че щях да си призная пред Марси.

— Да те закарам ли? — попита тя нетърпеливо, понеже не й отговарях.

Не можех да повярвам, че от всички автомобили, които минаваха по този участък от пътя, точно колата на Марси спря да ме вземе. Исках ли да се возя при Марси? Не. Все още ли превъртах мислено онова, което бе казала за баща ми? Да. Щях ли да й простя? В никакъв случай. Искаше ми се да й махна да си продължава по пътя, но имаше малка пречка. Говореше се, че единственото, което господин Лоукс обича повече от периодичната таблица на химичните елементи, е да наказва ленивите ученици със задържане след часовете.

— Благодаря — приех неохотно. — Отивам в училище.

— Явно дебелата ти приятелка не може да те откара — отбеляза Марси.

Застинах с ръка върху бравата. Двете с Ви отдавна се бяхме отказали да просветляваме хората, че „дебел“ и „закръглен“ са различни неща, което обаче не означава, че проявявахме търпимост към невежеството. С радост бих помолила Ви да ме закара, само че я бяха поканили на обучение за бъдещи редактори на училищното издание „и-Зайн“ и тя вече беше в училището.

— Всъщност май предпочитам да повървя. — Бутнах вратата на Марси и тя се затвори.

Марси се помъчи да си лепне озадачено изражение.

— Да не се обиди, задето казах, че е дебела? Понеже си е така. Какво ти става? Имам чувството, че трябва да цензурирам всяка своя дума. Най-напред баща ти, сега това. Какво стана със свободата на словото?