Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Добър опит — промърмори той и устните му се отъркаха в моите, докато говореше.

Захапах долната му устна.

— Ако ти можеше да надникнеш в миналото ми, като докоснеш гърба ми, трудно щеше да устоиш на изкушението.

— И без тази екстра ми е трудно да сваля ръцете си от теб.

Засмях се, но изражението ми бързо стана сериозно. Колкото и да се мъчех, не можех да си спомня какъв е бил животът ми без Пач. Нощем, докато лежах в леглото, си спомнях съвършено ясно приглушения тембър на смеха му, усмивката, която извиваше устните му малко повече отдясно, докосването на ръцете му — топло, гладко и прелестно върху кожата ми. Налагаше се обаче да полагам сериозни усилия, за да си спомня нещо от изминалите шестнайсет години. Може би защото тези спомени бледнееха в сравнение с Пач, а може би защото там нямаше нищо хубаво.

— Никога не ме напускай — помолих го, като закачих ризата му с извит като кукичка пръст и го придърпах по-близо.

— Ти си моя, ангелче — промърмори той, плъзгайки устни по челюстта ми. Извих шията си още повече, подканяйки го да ме целува навсякъде. — Ще ме имаш винаги.

— Докажи го — отсякох сериозно.

Той се вгледа в мен за миг, после се пресегна към шията си и откопча обикновената сребърна верижка, която носеше от деня, в който го срещнах. Нямах представа откъде се е взела верижката и какво е значението й, но усещах, че е важна за него. Това беше единственото му бижу — носеше го под ризата, прилепнало до кожата. Никога не бях виждала да я сваля.

Ръцете му се плъзнаха до ямката на шията ми, където закопча верижката. Металът натежа върху кожата ми, все още топъл от него.

— Дадоха ми я, когато бях архангел — обясни той. — За да ми помага да различавам истината от измамата.

Нежно опипах верижката, благоговеейки пред нейното значение.

— Още ли върши работа?

— Не и за мен. — Преплете пръсти с моите, обърна ръката ми и целуна кокалчетата на пръстите ми. — Сега е твой ред.

Свалих тясната медна халка от средния пръст на лявата си ръка и му я подадох. От гладката вътрешна страна на пръстена беше гравирано сърце.

Пач завъртя халката между пръстите си и я огледа мълчаливо.

— Татко ми я даде седмица, преди да го убият — обясних.

— Не мога да я взема — потрепнаха клепачите на Пач.

— За мен това е най-важното нещо на света. Искам да я вземеш. — Свих пръстите му около пръстена.

— Нора — поколеба се той. — Не мога да взема халката.

— Обещай ми да я задържиш. Обещай ми, че никога нищо няма да застане помежду ни. — Приковах очите му с поглед. — Не искам да те изгубя. Не искам това никога да свърши.

Очите на Пач бяха смолисточерни, по-тъмни от милион тайни, натрупани една върху друга. Сведе поглед към пръстена в ръката си и бавно го завъртя.

— Закълни се, че никога няма да престанеш да ме обичаш — прошепнах.

Той бавно кимна.

Стиснах яката му и отново го придърпах към себе си, целунах го по-пламенно от всякога, за да запечатам обещанието помежду ни. Преплетох пръсти с неговите и острият ръб на пръстена се вряза в дланите ни. Каквото и да направех, все не се чувствах достатъчно близо до него, никога не ми стигаше. Пръстенът се заби по-дълбоко в дланта ми и ме поряза. Обещание, скрепено с кръв.

Когато ми се стори, че гърдите ми няма да издържат повече без въздух, се дръпнах и допрях глава до неговата. Очите ми бяха затворени, раменете ми се издигаха и спускаха, докато дишах.

— Обичам те — прошепнах. — Повече, отколкото е редно, струва ми се.

Изчаках да отговори, но вместо това Пач ме притисна към себе си по-силно, почти закрилнически. Завъртя глава към гората от другата страна на пътя.

— Какво има? — попитах.

— Чух нещо.

— Да, казах ти, че те обичам — усмихнах се и проследих устните му с пръст.

Очаквах да отвърне на усмивката ми, но той все така не откъсваше поглед от дърветата, които хвърляха играещи сенки с разлюлените си от вятъра клони.

— Какво има там? — попитах и проследих погледа му. — Койот?

— Нещо не е наред.

Кръвта ми се смрази и се преместих от скута му.

— Плашиш ме. Да не е мечка?

Не бяхме виждали мечки от години, но къщата ни беше извън града и се знаеше, че мечките понякога идваха тук след зимен сън, когато са гладни и си търсят храна.

— Включи фаровете и натисни клаксона — предложих. Вперих съсредоточено поглед към гората. Сърцето ми заби малко по-бързо, когато си спомних, че веднъж с мама и татко наблюдавахме от къщата как една мечка клати колата ни, подушила храната вътре.