Бека Фицпатрик - Кресчендо

Зад мен лампите на верандата светнаха. Не се налагаше да се обръщам, за да се уверя, че мама е на верандата, намръщена и потропваща с крак.

— Какво има? — отново попитах Пач. — Мама излезе. В безопасност ли е?

Той запали двигателя и даде джипа на скорост.

— Прибирай се. Трябва да свърша нещо.

— Да се прибирам ли? Майтапиш ли се? Какво става?

— Нора! — повика ме мама, слизайки по стълбите раздразнено. Спря на метър и половина от джипа и ми даде знак да смъкна стъклото.

— Пач? — опитах отново.

— Ще ти звънна по-късно.

Мама гневно отвори вратата:

— Пач — рязко го поздрави тя.

— Блайд — кимна разсеяно той.

— Закъсня с пет минути — обърна се към мен тя.

— Вчера се прибрах с четири минути по-рано.

— Когато имаш вечерен час, не може да прехвърляш минути от един ден в друг — оповести тя. — Веднага влизай.

Не исках да си тръгна, преди Пач да ми отговори, но явно нямах избор, затова му казах:

— Обади ми се.

Той кимна веднъж, но от съсредоточения му поглед заключих, че мислите му са другаде. Щом излязох от колата и стъпих на земята, джипът потегли с рев, ускорявайки мигновено. За където и да се бе запътил Пач, явно бързаше.

— Когато определям вечерен час, очаквам да го спазваш — заяви мама.

— Закъснях само с четири минути. — Тонът ми трябваше да й подскаже, че малко прекалява.

С което си спечелих отявлено неодобрителен поглед.

— Миналата година убиха баща ти. Преди два месеца ти самата се размина на косъм със смъртта. Мисля, че имам право на прекалена загриженост.

Мама пое към къщата отривисто, скръстила ръце пред гърдите.

Добре де, аз съм безчувствена и коравосърдечна дъщеря. Схванах.

Насочих вниманието си към редицата дървета от другата страна на пътя. Не забелязах нищо необичайно. Почаках някаква студена тръпка да ме предупреди, че там има нещо, нещо невидимо, но не го долових. Усетих полъх на топлия летен вятър, цвърченето на цикадите се носеше в нощта. Гората изглеждаше напълно спокойна на сребристата лунна светилна.

Пач не беше видял нищо в гората. Беше си тръгнал, понеже му казах две големи и глупави думи, които ми се изплъзнаха неусетно. Какво си въобразявах? Не. Какво си мислеше Пач сега? Беше отпрашил, за да не ми отговори. Не се съмнявах, че знам отговора. И точно затова стоях и се взирах подир джипа му.

През последните единайсет секунди лежах по очи, скрила глава под възглавницата в опит да заглуша бюлетина на Чък Дилейни за пътната обстановка в центъра на Портланд, който звучеше от будилника ми ясно и силно. Мъчех се да заглуша и логическата половина на мозъка си, която ми крещеше да се обличам и ми обещаваше наказания, ако не го сторя. Само че закопнялата за удоволствия половина на мозъка ми спечели. Вкопчих се в съня си — или по-точно, в темата на съня си. Той имаше чуплива черна коса и страхотна усмивка. В този момент седеше обърнат назад на мотоциклета си, аз седях, обърната напред, и коленете ни се докосваха. Пъхнах пръсти под ризата му и го придърпах за целувка.

В съня ми Пач усещаше, когато го целувах. Не само емоционално, но долавяше и истинското физическо докосване. В съня ми той беше по-скоро човек, отколкото ангел. Ангелите нямат физически усещания, знаех го, но в съня си исках Пач да усети мекия копринен натиск от докосването на устните ни и как прокарвам пръсти през косата му. Исках да усеща вълнуващото и непреодолимо магнитно поле, което привлича всяка молекула от тялото му към мен.

Точно както го усещах аз.

Пач прокара пръст под сребърната верижка на шията ми, а докосването му изпрати тръпки на удоволствие по цялото ми тяло.

— Обичам те — промърмори той.

Опрях пръсти на твърдия му корем, наведох се напред и спрях точно преди да го целуна. Аз те обичам повече, отвърнах, докосвайки с устни устата му, докато говорех.

Само че думите не излязоха от устата ми. Останаха си заседнали в гърлото.

Докато Пач очакваше отговора ми, усмивката му се стопи.

Обичам те , опитах отново, но думите и този път останаха заключени вътре в мен.

Изражението на Пач стана тревожно.

— Обичам те, Нора — повтори той.

Закимах неистово, но той се извърна. Запали мотоциклета и отпраши, без да поглежда назад.

Обичам те , провикнах се подире му. Обичам те, обичам те!

Но в гърлото ми сякаш бяха изсипали плаващи пясъци — колкото повече се мъчех да изкопча думите оттам, толкова по-надълбоко потъваха те.

Пач се отдалечаваше от мен в тълпа от хора. Само за миг край нас бе паднала нощта и аз едва успявах да различа черната му фланелка сред стотиците тъмни ризи на хората. Хукнах да го настигна, но когато стиснах ръката му и той се обърна, се оказа, че това е друг човек. Момиче. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите й, но си личеше, че е красива.