Бека Фицпатрик - Кресчендо

За части от секундата си помислих, че би било хубаво и удобно все още да имах фиата. Не само нямаше да имам нужда някой да ме кара, но щях да мога да си доставя удоволствието да прегазя Марси. Училищният паркинг беше пълен хаос след училище. Ставаха злополуки.

Понеже не можех да видя как Марси отскача от предния ми калник, направих следващото най-приятно нещо.

— Ако баща ми беше представител на „Тойота“, щях да съм достатъчно загрижена за опазването на околната среда, че да си поискам кола с хибриден двигател.

— Да, ама баща ти не е представител на „Тойота“.

— Точно така. Баща ми е мъртъв.

Тя вдигна едното си рамо:

— Ти го каза, не аз.

— От сега нататък най-добре двете с теб да не си се пречкаме взаимно.

Тя огледа маникюра си:

— Хубаво.

— Добре.

— Просто се опитвах да бъда мила, а виж докъде се стигна.

— Мила ли? Каза, че Ви е дебела.

— Освен това предложих да те закарам. — Тя натисна газта до дупка и гумите й запратиха към мен прахоляк.

Не бях се събудила сутринта с намерението да намеря поредната причина да ненавиждам Марси Милар, но ето на.

Гимназията на Колдуотър е строена в края на деветнайсети век — еклектична смесица на готически и викториански елементи, която прилича по-скоро на катедрала, отколкото на учебно заведение. Прозорците са тесни и сводести, стъклото е оловно. Камъкът е пъстър, но преобладава сивото. През лятото по външните стени пълзи бръшлян и придава на училището присъщото на Нова Англия очарование. През зимата бръшлянът напомня на дълги костеливи пръсти, които душат сградата.

Вървях бързо, почти подтичвайки по коридора към кабинета по химия, когато мобилният телефон иззвъня в джоба ми.

— Мамо? — обадих се, без да забавям крачка. — Ще ти звънна по-…

— Няма да повярваш на кого се натъкнах снощи! На Лин Парнел. Помниш ли семейство Парнел? Майката на Скот.

Погледнах часовника на мобилния си. Имах късмет да ме докара напълно непозната жена — отиваше на кикбокс в спортната зала, — но въпреки това закъснявах. Останаха по-малко от две минути преди звънеца.

— Мамо? Часът ми ще започне всеки момент. Да ти звънна на обяд?

— Двамата със Скот бяхте добри приятели.

Започнах смътно да си спомням.

— Когато бяхме на пет — отговорих. — Той не се ли напикаваше?

— Снощи с Лин пийнахме по едно. Току-що е приключил разводът й и двамата със Скот се връщат в Колдуотър.

— Прекрасно. Да ти звънна ли по…

— Довечера ги поканих на вечеря.

Докато минавах покрай кабинета на директора, голямата стрелка се премести с още едно деление. От мястото ми изглеждаше някъде по средата между 7:59 и осем часа. Хвърлих на часовника заплашителен поглед, който казваше: „Да не си посмял да звъннеш по-рано“.

— Довечера не е подходящо, мамо. Двамата с Пач…

— Не ставай глупава — прекъсна ме мама. — Скот е един от най-старите ти приятели. Познаваш го много преди Пач.

— Скот ме принуждаваше да ям дървесни въшки — отбелязах, постепенно възстановявайки спомените.

— А ти не го ли принуждаваше да играете с кукли?

— Това е съвсем различно!

— Довечера в седем — заяви мама с тон, който слагаше точка на спора.

Влязох в кабинета по химия броени секунди преди звънеца и се настаних на металното столче до черната гранитна лабораторна маса на предната редица. Седяхме по двама на маса и аз си стисках палци партньорът ми да е някой, който се справя по-добре от мен с точните науки — леснопостижимо, като имам предвид собствените си познания. Бях по-скоро романтичка, отколкото реалистка и предпочитах сляпата вяра пред студената логика. Поради което поначало не бях на „ти“ с точните науки.

В стаята влезе Марси Милар с обувки на висок ток, джинси и копринена блуза, която фигурираше в списъка ми с желани придобивки. Към Деня на труда блузата щеше да се окаже на рафта с намалени стоки и в постижимия за мен ценови обхват. Тъкмо мислено изтривах блузата от списъка, когато Марси се настани на столчето до мен.

— Какво ти е на косата? — попита тя. — Пяната ти ли свърши? Или търпението? — Усмивка повдигна ъгълчето на устата й. — Или се е наложило да тичаш шест километра, за да стигнеш навреме?

— Нали уж щяхме да стоим далеч една от друга? — Изгледах красноречиво нейното столче и после своето, с което й показах, че половин метър не е достатъчно далеч.

— Трябва ми нещо.

Въздъхнах безшумно, за да стабилизирам кръвното си. Трябваше да се досетя.

— Виж какво, Марси, и двете знаем, че този курс ще бъде адски труден. Ще ти направя услуга и ще те предупредя, че съм най-слаба в точните науки. Единствената причина да се запиша на лятно училище е, че този срок химията щяла да бъде по-лесна. Едва ли ме искаш за партньор. Няма да получиш лесно шестица.