Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Здрасти — поздравих я, понеже неволно погледите ни се срещнаха и не виждах възможност да избегна поне поздрава.

— Здрасти — отговори тя със смътно подобие на учтивост.

Имаше нещо доста озадачаващо в присъствието на Марси на Делфик тази вечер. Баща й беше собственик на представителството на „Тойота“ в Колдуотър, семейството й живееше в богаташки квартал и всички се гордееха, че са единствените жители на Колдуотър, които членуват в престижния яхтклуб „Харасекет“. В момента родителите на Марси сигурно бяха във Фрийпорт, ветроходстваха и си поръчваха сьомга.

В сравнение с това Делфик беше като плаж на покрайнините. Нелепо беше дори да си помислиш за яхтклуб. Единственото заведение за хранене беше боядисана в бяло сергия за хамбургери, където човек можеше да избира между горчица и кетчуп. Ако имаш късмет, ще ти разнообразят живота и с пържени картофки. Забавленията клоняха към шумни игрални зали и блъскащи се колички, а след мръкнало на паркинга се продаваха повече хапчета, отколкото в аптека.

Беше долнопробно място, на което господин и госпожа Милар надали биха желали да видят дъщеря си.

— Ей, хора, можете ли да действате още по-бавно? — провикна се Марси. — Тук отзад умираме от глад.

— На сергията работи само едно момиче — осведомих я.

— Е, и? Да наемат още хора. Търсенето определя предлагането.

Предвид оценките й в училище Марси изобщо не беше човек, квалифициран да прави икономически изказвания.

След десетина минути напреднах и вече бях достатъчно близо до сергията за хамбургери, за да разчета думата „горчица“, написана с черен маркер на жълтото пластмасово шише. Зад мен Марси изнасяше пълно представление с пристъпване от крак на крак и театрални въздишки.

— Умирам от глад, ама буквално — оплакваше се тя.

Мъжът пред мен плати и си тръгна със сандвича си.

— Чийзбургер и една кола — поръчах на момичето.

Докато тя изпълняваше поръчката ми, се обърнах назад към Марси:

— Е, с кого си тук?

Пет пари не давах с кого е тук, понеже изобщо нямахме общи приятели, но доброто ми възпитание взе връх. Освен това Марси от седмици не беше предприемала нищо отявлено грубо към мен. А и през последните петнайсет минути битувахме съвместно в относителен мир. Може пък това да бе началото на примирие. На загърбване на миналото…

Тя се прозя, все едно разговорът с мен я отегчаваше повече от висенето на опашката и взирането в гърбовете на хората.

— Не се обиждай, но не съм в настроение да си бъбрим. Имам чувството, че чакам на тази опашка най-малко пет часа заради това неспособно девойче, дето не може да приготви два хамбургера едновременно.

Момичето зад щанда беше навело ниско глава и съсредоточено развиваше восъчната хартия от питките, но знаех, че я е чула. Сигурно ненавиждаше работата си и скришно плюеше върху питките, когато беше с гръб. Няма да се учудя, ако в края на смяната плачеше в колата си.

— Баща ти разрешава ли ти да се мотаеш на Делфик Бийч? — попитах Марси и съвсем леко присвих очи. — Може да навредиш на репутацията на многоуважаемото семейство Милар. Особено след като баща ти членува в яхтклуба „Харасекет“.

Марси доби ледено изражение.

— Учудена съм, че твоят баща няма нищо против да идваш тук. А, чакай малко… точно така, той е мъртъв.

Отначало просто се слисах. После се възмутих от безсърдечието й. Гърлото ми се стегна от гняв.

— Какво? — вдигна тя небрежно едното си рамо. — Мъртъв е. Факт. Да не искаш да изопачавам фактите?

— Какво съм ти направила?

— Родила си се.

Беше напълно лишена от чувствителност и това ме разтърси — дотолкова, че дори не й отговорих. Грабнах сандвича и кока-колата си и оставих двайсетачка. Отчаяно копнеех да се върна при Пач, но това си беше между мен и Марси. Ако му се появях в такова състояние, изражението ми веднага щеше да му подскаже, че нещо не е наред. Не исках да го въвличам в тази история. Исках да остана малко сама, забелязах уединено място на плажа срещу сергията за хамбургери и седнах възможно най-изискано и сдържано — не биваше да допускам Марси да ми провали вечерта. Положението щеше да се влоши още повече, ако усещах, че тя ме наблюдава доволна, задето ме е натикала в дупката на самосъжалението. Отхапах от чийзбургера си, но той остави лош вкус в устата ми. Мислех само за мъртва плът. За мъртви крави. За собствения си мъртъв баща.

Изхвърлих сандвича и тръгнах, усещайки как сълзите се стичат в гърлото ми.

Обгърнах тялото си с ръце, стиснах лактите си и забързах към бараките на тоалетните в дъното на паркинга с надеждата да успея да се шмугна вътре, преди сълзите да рукнат. Пред женската тоалетна се виеше опашка, но аз се промуших вътре и застанах пред мръсното огледало. Дори на мъждивата светлина на слабата крушка виждах, че очите ми са зачервени и изцъклени. Намокрих книжна салфетка и я притиснах към клепачите си. Какъв й беше проблемът на Марси? Какво толкова жестоко й бях направила, че да заслужа всичко това?