Бека Фицпатрик - Кресчендо

Харисън дръпна спусъка. Чу оглушителния изстрел и зачака стрелецът да се строполи. Стреля отново. И отново.

Тъмнокосият млад мъж бавно се извърна. За пръв път в живота си Харисън наистина се уплаши. Уплаши се от младежа, застанал пред него с пистолет в ръка. Уплаши се от смъртта. Уплаши се какво ще се случи със семейството му.

Усети как изстрелите го раздират с палещ огън, който сякаш го раздроби на хиляди късчета. Свлече се на колене. Ликът на жена му замъглено пробяга пред очите му, последван от лицето на дъщеря му. Той отвори уста, мълвейки имената им, и се помъчи да им каже колко много ги обича, преди да е станало твърде късно.

Младият мъж вече беше докопал Харисън и го влачеше към уличката зад къщата. Харисън усети, че губи съзнание, докато безуспешно се мъчеше да стъпи на крака. Не биваше да изоставя дъщеря си. Нямаше кой да я защити. Чернокосият стрелец щеше да я намери, а ако приятелят му беше прав, щеше и да я убие.

— Кой си ти? — попита Харисън и думите разплискаха огън в гърдите му. Вкопчи се в надеждата, че все още има време. Може би щеше да успее да предупреди Нора от другия свят — един свят, който го обгръщаше като хиляди черни пера.

Младият мъж известно време се взира в Харисън, после по лицето му плъзна сянка от усмивка.

— Заблуждаваш се. Определено е твърде късно.

Харисън рязко вдигна поглед, смаян от факта, че убиецът е отгатнал мислите му, и се запита колко ли пъти досега този младеж се е намирал в същото положение и е отгатвал последните мисли на някой умиращ. Едва ли бяха малко.

И сякаш за да му покаже колко е опитен, младият мъж се прицели без никакво колебание и Харисън се ококори пред дулото на пистолета. Последното, което видя, беше просветването на изстрела.

Делфик Бийч, Мейн

В наши дни

Пач стоеше зад мен с ръце върху хълбоците ми и с отпуснато тяло. Беше висок повече от метър и осемдесет и имаше слабо и атлетично телосложение, което дори широките джинси и фланелка не можеха да скрият. Цветът на косата му си съперничеше със среднощния мрак, очите му също. Усмивката му беше секси и вещаеше неприятности, но аз вече си бях решила, че не всички неприятности са неприятни.

Над главите ни фойерверки осветяваха нощното небе и в Атлантика валяха потоци светлина. Тълпата ахкаше и охкаше. Беше краят на юни и Мейн се впускаше в лятото с все сила, празнуваше предстоящите два месеца слънце, пясък и туристи с дълбоки джобове. Аз пък празнувах два месеца слънце, пясък и колко си искам специални мигове с Пач. Бях се записала на летен курс по химия и бях твърдо решена да позволя на Пач да монополизира цялото ми свободно време.

Пожарната изстрелваше фойерверките от един пристан, който се намираше на не повече от двеста метра по-нататък, затова усещах как тътенът от всеки изстрел вибрира в пясъка под краката ми. Вълните се разбиваха в брега малко по-надолу по склона, гръмко звучеше карнавална музика. Във въздуха се усещаше силен мирис на захарен памук, пуканки и цвърчащо печено месо и коремът ми напомни, че от обяд не съм слагала и залък в устата си.

— Ще си взема един чийзбургер — осведомих Пач, — ти искаш ли нещо?

— Нищо от менюто.

Усмихнах му се:

— Да не би да флиртуваш с мен?

Той ме целуна по главата.

— Още не. Отивам да ти взема хамбургер. Ти се полюбувай на последните фойерверки.

Хванах го за една от гайките на колана, за да го спра.

— Благодаря, но сама ще си купя. Не мога да понеса вината.

Той изви въпросително вежди.

— Кога за последен път момичето на щанда ти позволи да платиш?

— От доста време не се е случвало.

— Никога не се е случвало. Оставаш тук. Ако тя те види, гузната ми съвест няма да ми даде мира цяла нощ.

Пач отвори портфейла си и извади двайсетачка.

— Остави й щедър бакшиш.

— Опитваш се да я възмездиш за всичките пъти, когато си получавал храна безплатно?

— Последния път, когато платих, тя ме догони и ми пъхна парите в джоба. Опитвам се да избегна поредното опипване.

Историята ми звучеше измислено, но като познавах Пач, вероятно беше истина.

Тръгнах да търся края на дългата опашка, която се извиваше около сергията за хамбургери, и я открих близо до входа на закритата въртележка. Съдейки по дължината на опашката, прецених, че ще минат най-малко петнайсет минути, преди да ми вземат поръчката. Една сергия за хамбургери на целия плаж. Стори ми се някак неамериканско.

След като почаках неспокойно няколко минути, се озърнах сигурно за десети път и забелязах Марси Милар през двама човека зад мен. С Марси учехме заедно още от детската градина и през единайсетте години оттогава я срещах адски често. Заради нея цялото училище познаваше бельото ми ненужно добре. В прогимназията тя имаше навика да отмъква сутиена ми от шкафчето и да го окачва на таблото за съобщения пред канцелариите, но понякога я озаряваше творчески проблясък и го използваше като основна атракция в кафенето — двете чашки се оказваха пълни с ванилов пудинг, увенчан със захаросани череши. Много шик, знам. Марси носеше поли с два номера по-малки и с десетина сантиметра по-къси от нормалното. Косата й беше червеникаво руса, а самата тя беше като клечка за сладолед — обърнеш ли я настрани, на практика изчезва. Ако имаше табло, което да отчита победите и загубите на всяка от нас в схватките ни, изобщо не се съмнявам, че резултатът на Марси щеше да е два пъти по-висок от моя.