Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Не разбирам — поклати глава Харисън.

Прекъсна го заплашителен гневен поглед:

— Когато се споразумяхме, те предупредих, че ще има неща, които няма да разбираш. В моя свят шестнайсет е прокълната възраст. Това е всичко, което трябва да знаеш — привърши изречението си отсечено онзи.

Двамата мъже се втренчиха един в друг и най-накрая Харисън кимна изтощено.

— Прикрий следите си — обясниха му отсреща. — Където и да отидеш, трябва да започнеш от нулата. Никой не бива да идва с теб от Мейн. Никой. Той никога няма да престане да я търси. Разбра ли?

— Разбирам. — Но дали съпругата му щеше да разбере? Ами Нора?

Очите на Харисън привикнаха с мрака и той отбеляза невярващо, че мъжът пред него сякаш не е остарял нито ден от последната им среща. Всъщност не беше остарял от времето в колежа, където бяха съквартиранти и се сприятелиха. Дали не беше зрителна измама, запита се Харисън. Не виждаше друга причина. Едно нещо обаче се бе променило. В долната част на шията на приятеля му имаше белег. Харисън се вгледа по-внимателно в грозната следа и потръпна. Следа от изгорено, изпъкнала и лъскава, малко по-голяма от монета от двайсет и пет цента. Имаше формата на юмрук. Харисън с ужас осъзна, че приятелят му е бил дамгосан. Като добитък.

Мъжът проследи посоката на погледа му и очите му придобиха студен и отбранителен блясък.

— Има хора, които искат да ме унищожат. Искат да ме покварят и да ме лишат от човешки облик. Заедно с един доверен приятел основахме тайно общество и непрекъснато посвещаваме нови членове. — Замълча насред изречението, сякаш не знаеше какво още да каже, после довърши рязко: — Основахме обществото, за да си осигурим закрила, и аз съм положил клетва за вярност към него. Ако ме познаваш толкова добре, колкото ме познаваше някога, би трябвало да знаеш, че съм готов на всичко, за да браня интересите си. — Замълча и додаде разсеяно: — И бъдещето си.

— Дамгосали са те. — Харисън се надяваше приятелят му да не е забелязал тръпката му на отвращение.

Другият просто го гледаше.

След миг Харисън кимна, че е разбрал, макар и да не го приема. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Приятелят му го бе натяквал по многобройни поводи.

— Мога ли да направя още нещо?

— Просто се постарай тя да бъде в безопасност.

Харисън бутна очилата си нагоре по носа.

— Сигурно ще ти е приятно да знаеш, че порасна здрава и силна. Казва се Нор…

— Не искам да ми напомняш името й — прекъсна го остро приятелят му. — Направих всичко по силите си, за да го изтрия от мислите си. Не желая да знам нищо за нея. Искам да залича от съзнанието всяка нейна следа, за да не мога да издам нищо на копелето. — Обърна се с гръб и Харисън прие жеста като знак за край на разговора. — Позабави се, защото го измъчваха много въпроси, но в същото време съзнаваше, че ако притисне приятеля си, това няма да доведе до нищо в добро. Превъзмогна необходимостта да проумее мрачния свят, който дъщеря му с нищо не бе заслужила, и си тръгна.

Беше се отдалечил само на една пресечка, когато силен изстрел раздра въздуха. Харисън инстинктивно приклекна и се завъртя. Приятелят му. Втори изстрел. Без да се замисля, той хукна в неистов спринт към къщата. Прехвърча през портата и прекоси напряко страничния двор. Точно преди да завие покрай ъгъла на къщата, се закова на място, дочул спорещи гласове. Въпреки студа целият бе потен. Задният двор тънеше в мрак, затова Харисън се прокрадна покрай зида на градината, като внимаваше да не подритне някой камък и да се издаде, докато не стигна до място, откъдето виждаше задната врата.

— Последен шанс — разнесе се плавен и непознат спокоен глас.

— В ада да гориш дано! — ядно изрече приятелят му.

Трети изстрел. Приятелят му изрева от болка, а стрелецът подвикна:

— Къде е тя?

С лудешки разтуптяно сърце, Харисън си даде сметка, че трябва да действа. Още пет секунди, и щеше да бъде твърде късно. Посегна към кръста си и извади пистолета. Стисна го уверено с две ръце и се запъти към вратата, приближавайки стрелеца в гръб. Харисън видя приятеля си зад нападателя, но когато погледите им се срещнаха, в очите на приятеля му пролича тревога.

Бягай!

Харисън чу заповедта мощно като камбана и за миг беше убеден, че тя наистина е изречена гласно. Стрелецът обаче не се извърна изненадан, следователно, осъзна Харисън със смразяващо смущение, гласът на приятеля му всъщност бе прозвучал в главата му.

Не, помисли си Харисън и мълчаливо поклати глава, понеже лоялността му натежаваше над нещата, които не бе способен да проумее. С този човек беше прекарал четири от най-хубавите години в живота си. Той го запозна с жена му. Нямаше да си тръгне и да го остави в ръцете на убиеца.