Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Когато целувам гаджето си, искам да знам как се чувства той!

Веднага съжалих за думите си. Не исках да го нараня — просто исках да приключа възможно най-бързо, преди да рухна и да се разплача. Но бях прекалила. Видях го как застина. Стояхме лице в лице и дишахме тежко.

После Пач излезе и затръшна вратата зад себе си.

Веднага щом вратата се затвори, аз тежко се отпуснах върху нея. Сълзи пареха в очите ми, но не се отрони нито капка. Твърде силен гняв и безсилие бушуваха вътре в мен, затова не усещах почти нищо друго, но подозирам, че в известен смисъл това бе причината в гърлото ми да заседне ридание и пет минути по-късно, когато всичко останало отмине и осъзная пълната тежест на стореното, да усетя как сърцето ми се разбива.

Приседнах в крайчеца на леглото си и зареях поглед в празното пространство. Гневът ми започваше да отшумява, но на мен сякаш ми се искаше да си остана в плен на тези треска завинаги. Празнотата, която усещах, болеше повече от острата и пареща болка, която изпитах, когато Пач си тръгна. Опитах да осмисля случилото се току-що, но в мислите ми цареше пълна бъркотия. В ушите ми отекваха думите, които си изкрещяхме, но звучаха разбъркано, все едно си припомнях кошмар, а не действителен разговор. Наистина ли бях скъсала с него? Наистина ли възнамерявах да е завинаги? Имаше ли начин да избегна съдбата или, в по-непосредствен план, правилата на архангелите? Вместо отговор коремът ме присви и всеки момент щях да повърна.

Засилих се към банята и коленичих пред тоалетната — ушите ми бучаха, дишах накъсано и плитко. Какво бях направила? Нищо непоправимо, със сигурност нищо непоправимо. Утре пак щяхме да се видим и всичко пак щеше да си стане каквото беше. Това беше най-обикновено скарване. Глупаво скарване. Не беше краят. Утре щяхме да осъзнаем колко дребнаво сме се държали и да се сдобрим.

Изправих се с мъка и пуснах кранчето. Намокрих една кърпа и я притиснах към лицето си. Мислите ми сякаш се развиваха по-бързо от кълбо прежда, затова стиснах очи и спрях движението. Ами архангелите? Как бихме могли с Пач да имаме нормална връзка, ако те непрекъснато ни наблюдават? Замръзнах. Може би и в момента ме наблюдаваха. Може би наблюдаваха и Пач. Опитваха се да установят дали е преминал границата. Търсеха извинение да го изпратят в ада и далеч от мен завинаги.

Усетих как гневът ми отново се възпламенява. Защо не ни оставят на мира? Защо са толкова категорично решени да унищожат Пач? Той ми беше казал, че е първият паднал ангел, успял да си върне крилете и да стане ангел пазител. Дали архангелите не бяха ядосани заради това? Да не би да смятаха, че Пач по някакъв начин ги е измамил? Или че с нечестни средства се е оттласнал от дъното? Да не би да искаха да го поставят на мястото му? Или просто не му вярваха?

Затворих очи и усетих как една сълза се спуска отстрани по носа ми. Вземам си думите обратно , помислих си. Отчаяно копнеех да се обадя на Пач, но не знаех дали няма да го изложа на опасност. Възможно ли бе архангелите да подслушват телефонните ни разговори? Как изобщо бихме могли двамата с Пач да проведем откровен разговор, ако те ни слушат?

Не можех обаче и така бързо да отстъпя от гордостта си. Нима той не съзнаваше колко е сбъркал? Причината да се скараме беше отказът му да ми отговори какво е правел пред къщата на Марси снощи. Не бях ревнива, но той знаеше какви са взаимоотношенията ми с Марси. Знаеше, че наистина беше важно да узная.

Още нещо стана причина коремът ми да се свие. Пач и Марси са били нападнати в мъжката тоалетна на игралната зала на Бо. Всъщност преди да се запозная с Пач, не бях стъпвала там. Съвпадение ли беше, че в деня, след като Пач беше наблюдавал Марси на прозореца на спалнята й, тя беше отишла в игралната зала на Бо. Пач настояваше, че отношенията им са само делови, но какво изобщо означаваше това? Марси беше много неща и две от тях бяха: съблазнителна и убедителна.

Тя не само не приемаше отказ, но не приемаше и друг отговор, освен желания от нея.

Ами ако този път Марси искаше… Пач?

Силно потропване на входната врата ме изтръгна от унеса ми.

Свих се на купчината възглавници върху леглото си, затворих очи и звъннах на мама.

— Парнел са тук.

— Ужас! Аз съм на светофара на Уолнът. Пристигам след две минути. Покани ги.

— Почти не помня Скот, а майка му пък изобщо не я познавам. Ще ги поканя да влязат, но не възнамерявам да си бъбря с тях. Ще си стоя в стаята, докато си дойдеш.