Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Май ревнуваш, ангелче. — Може би малко ме дразнеше, но за разлика от друг път в тона му не долавях закачливост или нежност.

— Може би няма да ревнувам, ако ми дадеш основание да не ревнувам — изстрелях в отговор. — Какво търсеше пред къщата й?

— Имах работа.

Веждите ми отхвърчаха нагоре.

— Не знаех, че двамата с Марси имате някаква работа.

— Имаме, но е само това. Работа.

— Нещо против да обясниш? — Между думите ми беше натъпкана огромна доза укор.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Трябва ли?

Пач обикновено майсторски прикриваше чувствата си, но този път стисна устни.

— Не.

— След като присъствието ти пред къщата й снощи е толкова невинно, защо ти е трудно да ми обясниш какво си търсил там?

— Не ми е трудно — отговори той, старателно претегляйки всяка дума. — Не ти казвам, понеже причината да бъда пред къщата на Марси няма нищо общо с нас.

Как така да няма нищо общо с нас? Марси беше единственият човек, който се възползваше от всяка възможност да ме нападне и да ме унижи. През последните десет години тя ме дразнеше, разпространяваше ужасни слухове за мен и ме унижаваше публично. Как така Пач ще смята, че тук няма нищо лично? Как така ще си въобразява, че просто ще се примиря с положението и няма да задавам въпроси? И най-вече не проумяваше ли, че съм ужасена да не би Марси да го използва, за да ме нарани? Ако тя подозираше, че той проявява и най-малък интерес към мен, щеше да направи всичко по силите си да ми го открадне. Дори мисълта да загубя Пач ми беше непоносима, а ако ми го отнемеше Марси, това щеше да ме убие.

Завладяна от този внезапен страх, казах:

— Не идвай повече, докато не си готов да ми кажеш какво си търсил пред къщата й.

Пач нетърпеливо се шмугна в къщата и затвори вратата.

— Не съм дошъл да спорим. Исках само да ти кажа, че днес следобед Марси си имаше неприятности.

Пак ли Марси? Не смяташе ли, че вече достатъчно надълбоко рови в раната? Опитах да запазя спокойствие достатъчно дълго, за да го изслушам, но вече ми идеше да се разкрещя.

— Нима? — попитах хладно.

— Пострада, докато група паднали ангели се опитваха да принудят един нефилим да им се закълне във вярност в тоалетната в игралата зала на Бо. Той нямаше шестнайсет, така че не можеха да го принудят, но се позабавляваха да опитат. Доста го понакълцаха и му счупиха няколко ребра. И тогава влезе Марси. Доста понаквасена, затова обърка тоалетните. Падналият ангел на пост извади нож. В момента тя е в болницата, но скоро ще я изпишат. Повърхностна рана.

Пулсът ми се ускори — новината за раняването на Марси ме разстрои, но не исках да го показвам пред Пач. Сковано кръстосах ръце.

— Боже, добре ли е нефилимът?

Смътно си спомнях как преди време Пач ми обясняваше, че падналите ангели не могат да принудят нефилим да им се закълне във вярност, преди да е навършил шестнайсет. Както и той не можеше да ме пожертва, за да получи свое човешко тяло, преди да стана на шестнайсет. Шестнайсет беше загадъчна и вълшебна възраст, дори критична в света на ангелите и на нефилимите.

Пач ме изгледа с едва доловимо гневно негодувание.

— Марси може и да е пила, но е твърде вероятно да си спомня какво е видяла. Знаеш, че падналите ангели и нефилимите се стараят да не се набиват в очи, а човек с голяма уста като Марси е заплаха за тайната им. Най-малко от всичко искат тя да оповести публично какво е видяла. Светът си върви много по-гладко, когато хората не подозират тези тайни. Познавам падналите ангели, които са замесени. — Той стисна зъби. — Ще направят всичко възможно да затворят устата на Марси.

Прониза ме страх за Марси, но го прогоних. Откога на Пач му пукаше какво се случва с Марси? Откога се притесняваше повече за нея, отколкото за мен?

— Опитвам се да проявя загриженост, но ти сякаш си загрижен достатъчно и за двама ни. — Завъртях топката на вратата и отворих широко. — Може би трябва да отидеш да провериш как е Марси и дали повърхностната й рана заздравява както трябва.

Той дръпна ръката ми и затвори вратата с крак.

— Случват се по-важни неща от мен, теб и Марси. — Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но в последния момент успя да замълчи.

— Мен, теб и Марси ли? И откога слагаш трима ни в едно изречение? Откога тя изобщо значи нещо за теб? — попитах остро.

Той обхвана тила си с длан — съдейки по вида му, явно прекрасно съзнаваше, че трябва внимателно да подбере думите си.

— Просто ми кажи какво мислиш! — изстрелях аз. — Изплюй камъчето! Достатъчно неприятно е, че нямам представа какво чувстваш, камо ли какво мислиш!