Бека Фицпатрик - Кресчендо

— За високото ниво — повтори Скот и изсумтя развеселено. — Не се сърдете, но не се целя толкова високо. Както майка ми любезно изтъкна — той се пресегна и я стисна за рамото малко грубичко, — ако вляза в колеж, няма да е заради успеха ми.

Тъй като не исках да дам на останалите на масата възможност да ни отклонят отново от темата за предишните проблеми на Скот, казах:

— Хайде, Скот, умирам от любопитство. Какво толкова лошо си направил? Не може да е чак толкова ужасно, че да не споделиш със стар приятел!

— Нора… — понечи да се намеси мама.

— Шофирал си в нетрезво състояние? Откраднал си кола?

Под масата кракът на мама настъпи моя. Тя ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: „Ама какво ти става?“.

Столът на Скот изскърца назад по пода и той се изправи.

— Къде е тоалетната? — попита той мама. — Проблеми с храносмилането.

— Горе — прозвуча някак извинително отговорът й. Извиняваше се заради моето поведение, а всъщност тя спретна цялата тази нелепа вечер. Всеки човек с частица ум в главата си би разбрал, че целта на вечерята не е среща между стари приятели. Ви имаше право — това беше нагласена среща. Е, имах новини за мама. Аз и Скот? Никакъв шанс.

След като Скот се извини и се оттегли, госпожа Парнел се усмихна широко в опит да заличи последните пет минути и да започне наново.

— Е, Нора има ли си приятел? — попита тя.

— Не — отговорих едновременно с мама, която каза:

— Има нещо такова.

— Объркана съм — призна госпожа Парнел, дъвчейки лазанята си, като поглеждаше ту мама, ту мен.

— Казва се Пач — поясни мама.

— Странно име — отбеляза госпожа Парнел. — Защо ли са го кръстили така родителите му?

— Това е прозвище — поясни мама. — Пач участвал в боксови мачове и понеже често го кърпели, заприличал на пачуърк.

Внезапно съжалих, задето й бях разказала откъде идва прякорът му.

Госпожа Парнел поклати глава.

— Според мен е бандитски прякор. Всички банди използват прякори. Косача, Палача, Бияча. Пач.

Завъртях отчаяно очи.

— Пач не членува в банда.

— Ти така си мислиш — заяви госпожа Парнел. — Бандите са свързани с града, нали? Те са като хлебарки, които излизат само нощем. — Тя замълча и на мен ми се стори, че очите й за миг се стрелнаха към празния стол на Скот. — Времената се променят. Преди няколко седмици гледах в „Закон и ред“ за нов вид богати банди от предградията. Наричат се тайни общества, кървави организации и всякакви подобни глупости, но всичко се свежда до едно. Мислех, че става дума за обичайните глупави холивудски сензации, но бащата на Скот ми каза, че непрекъснато се натъквал на такива неща. Това е по неговата част, нали е ченге!

— Съпругът ти е ченге? — попитах.

— Бившият ми съпруг, в ада да гори дано.

Хайде стига толкова. Гласът на Скот се разнесе от сумрачния коридор и ме стресна. Тъкмо се питах дали изобщо е ходил в тоалетната, или си е седял пред трапезарията и е подслушвал, когато ми хрумна, че той всъщност не беше изрекъл нищо гласно. Всъщност…

Почти сигурна бях, че е говорил в мислите ми. Не, не в моите мисли. В мислите на майка си, а аз някак бях успяла да го чуя.

Госпожа Парнел размаха ръце.

— Казах само, че искам да гори в ада и не възнамерявам да си взема думите обратно.

— Казах да млъкнеш — прозвуча тихо и зловещо гласът на Скот.

Мама се завъртя, като че ли едва сега забеляза, че Скот е влязъл в стаята. Аз примигнах смаяно и невярващо. Не бе възможно наистина да съм го чула да говори в мислите на майка си. Скот беше човек, нали?

— Така ли разговаряш с майка си! — закани му се с пръст госпожа Парнел, но си личеше, че е по-скоро заради нас, отколкото поради искрено желание да постави сина си на място.

Той задържа студения си поглед още малко върху майка си, после се запъти към входната врата и я затръшна зад гърба си.

Госпожа Парнел изтри уста и по салфетката останаха следи от розовото й червило.

— Неприятната страна на развода — въздъхна тя тревожно и дълбоко. — Преди не беше толкова избухлив. Разбира се, възможно е да е наследил нрава на баща си. Е, темата е неприятна и не е подходяща за вечеря. Пач тренира ли борба, Нора? Обзалагам се, че Скот може да му покаже това-онова.

— Той играе пул — отговорих сухо. Не ми се говореше за Пач. Не тук, не сега. Не и когато дори споменаването на името му караше огромен камък да заседне в гърлото ми. Повече от всякога ми се прииска да бях взела мобилния си телефон на масата. Гневът ми вече се бе изпарил наполовина, което означава, че вероятно и Пач се беше успокоил. Дали ми беше простил достатъчно, за да ми изпрати есемес, или да ми се обади? Голяма бъркотия, но можехме да се оправим. Не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Щяхме да намерим изход.