Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

Металните скоби, с които горната част на стълбата беше закрепена за стената, се откъснаха. Стърженето премина в пронизителен вой, когато и следващите скоби се откъснаха от стената. Със заседнал в гърлото писък наблюдавах как от стената се откъсва цялата горна половина на стълбата. Обхванах я здраво с ръце и крака и се приготвих за полета назад. Стълбата се залюля за миг във въздуха, после търпеливо се поддаде на гравитацията.

След това всичко се случи много бързо. Гредите и прозорчетата на тавана се превърнаха в шеметна и размазана бъркотия. Полетях надолу, ала най-неочаквано стълбата застина на място. Люшна се нагоре-надолу, перпендикулярно на стената и на десетина метра от пода. От тласъка краката ми се освободиха и единствено ръцете останаха да ме крепят съм стълбата.

— Помощ! — изпищях, мятайки крака във въздуха.

Стълбата се люшна и полетя още около метър. Едната ми обувка се изу, закачи се за миг на палеца на крака ми, после полетя долу. Доста по-късно шумно се стовари на пода на салона.

Прехапах езика си, когато болката в ръцете ми се засили. Щяха да се откъснат от ставите.

И тогава насред страха и паниката чух гласа на Пач. „Възпри го. Продължавай да се катериш. Стълбата е непокътната.“

— Не мога — проплаках. — Ще падна!

„Възпри го. Затвори очи. Слушай гласа ми.“

Преглътнах със затворени очи. Вкопчих се в гласа на Пач и усетих под стъпалата си твърда повърхност. Краката ми вече не висяха във въздуха. Усетих как една от пречките на стълбата се врязва в ходилото ми. Съсредоточих се над решимостта в гласа на Пач и изчаках светът отново да заеме мястото си. Пач имаше право. Бях на стълбата. А тя пък беше права и здраво закрепена за стената. Възвърнах донякъде решимостта си и продължих да се катеря.

Горе предпазливо минах на най-близката греда. Обхванах я с ръце, а после преметнах отгоре десния си крак. Бях с лице към стената и с гръб към вентилационната шахта, но в момента нищо не можех да направя. Много внимателно се надигнах на колене. Съсредоточих се максимално и започнах бавно да се придвижвам заднешком над гимнастическия салон.

Твърде късно.

Джулс бе успял светкавично да се изкачи и беше на по-малко от пет метра от мен. Покатери се на гредата. Започна да се промъква към мен, лазейки на четири крака. Тъмна резка от вътрешната страна на китката му привлече погледа ми. Пресичаше вените му под деветдесет градуса и беше почти черна. В очите на всеки друг би изглеждала като белег, но за мен значеше много повече. Родствената ни връзка беше очевидна. Във вените ни течеше една кръв, както ставаше ясно от еднаквите ни родилни петна.

И двамата бяхме яхнали гредата и седяхме лице в лице на около три метра един от друг.

— Последни думи? — попита Джулс.

Погледнах надолу, макар да ми се завиваше свят. Пач беше там далеч, на пода на салона, все още неподвижен. В този момент ми се прииска да върна времето назад и да преживея отново всеки миг с него. Още една тайна усмивка, още един споделен смях. Още една наелектризираща целувка. Бях го намерила и се чувствах така, сякаш съм открила някой, когото изобщо не бях търсила. Дойде в живота ми късно, а сега си отиваше твърде рано. Помня как ме уверяваше, че ще се откаже от всичко заради мен. Вече го бе направил. Беше се отказал от своето човешко тяло, за да живея аз.

Случайно се олюлях и инстинктивно се наведох, за да запазя равновесие.

Смехът на Джулс се разнесе като студен шепот.

— На мен ми е все едно дали ще те застрелям, или ще паднеш и ще се пребиеш.

— Има значение — отговорих едва чуто, но уверено. — Във вените на двама ни тече една кръв. — Вдигнах предпазливо ръка и му показах родилното си петно. — Аз съм твоя потомка. Ако пожертвам кръвта си, Пач ще стане човек, а ти ще умреш. Пише го в „Книгата на Енох“.

Очите на Джулс бяха лишени от светлина. Бяха приковани върху мен и попиваха всяка моя дума. По изражението му разбирах, че претегля думите ми. По лицето му плъзна червенина — беше ми повярвал.

— Ти… — изломоти той.

Плъзна се към мен светкавично, като едновременно бръкна в колана си, за да извади пистолета.

Сълзи опариха очите ми. Нямах време да се замислям, просто се хвърлих от гредата.

Някъде се отвори и се затвори врата, но единственият звук беше тиктакането на часовника — ритмично и несекващо в тишината.

Звукът започна да заглъхва, да чезне. Зачудих се дали изобщо ще престана да го чувам. Изведнъж изпитах страх от този миг, понеже не знаех какво ще последва.