Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

— Револвер — обясни Джулс. — Другите пет гнезда са заредени.

„Готова ли си за онези боксови удари, с които толкова се хвалиш?“, попита в мислите ми Пач.

Пулсът ми отекваше в цялото ми тяло, краката ми една ме държаха.

— К-к-какво? — заекнах.

Ненадейно усетих прилив на сила. Чуждата мощ се разрасна и ме изпълни. Тялото ми беше изцяло под властта на Пач, а собствената ми сила и свобода се предадоха на неговата власт.

Преди да имам време да осъзная колко ме ужасява тази липса на контрол, непоносима болка прониза ръката ми и осъзнах, че Пач използва моя юмрук, за да удари Джулс. Пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна далеч от нас по пода на гимнастическия салон.

Пач нареди на ръцете ми да блъснат Джулс назад към скамейките. Джулс се препъна и падна върху тях.

В следващия момент ръцете ми се вкопчиха в гърлото на Джулс, отметнаха силно главата му назад и тя се блъсна шумно в скамейките. Задържах го там, стиснала гърлото му. Очите му се разшириха и после се ококориха. Опита се да каже нещо, мърдайки неразбираемо с устни, но Пач не му позволи.

„Няма да мога да остана в теб дълго — каза ми Пач мислено. — Не е хешван и не ми е позволено. Веднага щом бъда изхвърлен, бягай. Ясно ли е? Бягай с всички сили. Чонси ще бъде твърде изплашен и зашеметен, за да влезе в главата ти. Бягай, без да спираш.“

Високо бръмчене отекна в мен и аз усетих как тялото ми се откъсва от това на Пач.

Вените на шията на Джулс изскочиха навън и главата му увисна на една страна.

„Хайде — чух да го подканя Пач, — припадай… припадай.“

Но вече беше твърде късно. Пач беше излязъл от тялото ми. Беше изчезнал внезапно и аз се почувствах замаяна.

Отново владеех ръцете си и те инстинктивно се откъснаха от гърлото на Джулс. Той се опита да си поеме въздух и примигна срещу мен. Пач лежеше на пода на няколко метра от нас и не помръдваше.

Спомних си какво ми беше казал и хукнах през гимнастическия салон. Метнах се към вратата с надеждата да се измъкна в коридора. Вместо това все едно се блъснах в стената. Бутнах лоста на крилото на вратата, понеже знаех, че не е заключена. Бях минала оттук само пет минути по-рано. Натиснах вратата с всички сили. Не се отвори.

Обърнах се и коленете ми се подкосиха от спада на адреналина.

— Излез от съзнанието ми! — креснах на Джулс.

Джулс се надигна да седне на най-ниския ред пейки и се зае да разтрива гърлото си.

— Няма — каза той.

Отново опитах да отворя вратата. Вдигнах крак и ритнах лоста. Заблъсках с длани по стъклото.

— Помощ! Чува ли ме някой? Помощ!

Погледнах през рамо и видях, че Джулс куцука към мен, а раненият му крак се подгъва на всяка стъпка. Затворих очи и се помъчих да се съсредоточа. Вратата щеше да се отвори веднага щом открия гласа му и го прогоня. Прерових всяко ъгълче на съзнанието си, но не успях да го намеря. Беше някъде дълбоко и се криеше от мен. Отворих очи. Джулс вече доста се бе доближил. Трябваше да намеря начин да се измъкна.

В стената над скамейките беше занитена желязна стълба, която водеше до гредите под покрива. В другия край на гредите на отсрещната стена имаше вентилационна шахта. Ако успеех да се покатеря дотам, щях да пропълзя в шахтата и да намеря друг изход.

Хукнах в спринт на живот и смърт покрай Джулс и нагоре покрай пейките. Обувките ми шляпаха по дървения под и стъпките ми отекваха в празното пространство, поради което не можех да чуя дали Джулс ме следва. Стъпих на първата пречка на стълбата и се повдигнах. Катерех се все по-нагоре и по-нагоре. С ъгълчето на очите си видях чешмата долу. Беше миниатюрна, което означаваше, че аз съм високо, много високо.

„Не поглеждай надолу — наредих си. — Съсредоточи се над онова, което е горе.“ Колебливо се покатерих по следващата пречка. Стълбата изтрака, защото не беше заварена както трябва за стената.

Смехът на Джулс долетя до мен горе и концентрацията ми се изпари. Започнах да си представям как падам. Логиката ми казваше, че той ми внушава тези представи. После мозъкът ми се наклони на една страна и вече не си спомнях къде е горе и къде е долу. Не можех да разгадая кои мисли са мои и кои са на Джулс.

Обзе ме толкова плътен страх, че зрението ми се замъгли. Не знаех на кое място на стълбата съм стъпила. Добре ли бяха поставени стъпалата ми? Щях ли да падна? Вкопчих се в пречката с две ръце и притиснах челото към кокалчетата си. „Дишай! — наредих си аз. — Дишай!“

И тогава го чух.

Бавното и унищожително скърцане на желязото. Затворих очи, за да преодолея замайването.