Лиан Хърн - Началото (Втора част)

Комори вървеше с присъщата си енергичност, която Шигеру не бе забравил, и двамата се придвижваха бързо, почти без да си говорят; но с напредването на нощта, докато изпълнената наполовина луна прекосяваше небето, Комори почна да залита, нозете му се отклоняваха от пътеката и на няколко пъти Шигеру трябваше да го хване за ръката и да го върне. Взе да бълнува и почти в несвяст първо мислеше, че е в мината, а после — в Инуяма.

— Отвъд славеевия под — измърмори той. Шигеру не го разбра и Комори сякаш бе обзет от отчаяно желание да обясни. — Ето къде ще намерите Ийда, но никой не може да стигне до него, защото никой не може да прекоси славеевия под.

Шигеру го накара да се облегне на рамото му и го обхвана през кръста, за да го подкрепя. Усети, че Комори изгаря в треска, а дрехата му е подгизнала от кръв. Съмваше се, когато стигнаха до следващия проход, където спряха да отдъхнат за няколко мига. В нозете им лежеше стръмна долина, отвъд която следваше поредният хребет. Комори едва ли щеше да издържи изкачването и Шигеру се запита докъде ще може да го носи.

— Жаден съм — рече внезапно Комори. Шигеру го вдигна и го отнесе до брега на реката. Остави го в плитчината при отсамния бряг.

— А-ах, така е хубаво — въздъхна Комори, но няколко мига по-късно вече трепереше неистово. Шигеру събра шепи и му помогна да пие, после го издърпа на каменистия бряг, на утринното слънце.

— Вървете, владетелю Шигеру, оставете ме тук — умоляваше го Комори в миговете на прояснение, като междувременно се опитваше да му внуши по коя пътека да поеме, за да стигне до Мино, но на Шигеру сърце не му даваше да изостави Комори да умре сам, затова се опита да облекчи страданията му, като отмиваше потта му и навлажняваше пресъхналата му уста.

Внезапно Комори рече:

— Когато излезеш изпод земята, светът винаги изглежда тъй искрящ и свеж, все едно току-що е създаден!

Говореше съвсем ясно и за момент Шигеру си помисли, че се съвзема, но Комори не каза нищо повече и издъхна още преди пладне.

Нямаше къде да го погребе, затова затрупа тялото с камъни, доколкото можа, и каза нужните молитви за мъртвите. Продължи пътуването си с натежало от мъка сърце, обладан от гняв заради ужасното наказание на Комори и страданията на своя народ. Комори му бе казал, че трябва да се върне начело на армия… но той нямаше воини, нямаше влияние, нито власт. Единственото, което имаше, бяха мечът и онова момче там някъде в Мино. Остави гневът да му вдъхне силите, които му бяха нужни, за да върви към него ден и нощ.

Накрая стигна до затънтеното селце Хиноде, което се състоеше от няколко къщи и странноприемница, разположени край низ от горещи извори. Въздухът бе наситен с мирис на сяра, а самото село бе запуснато и мръсно. Шигеру разпита за околността и разбра, че единственото друго село наблизо е Мино, не много по-голямо от махала, от другата страна на планината, на около ден път, което не посещавал никой и чиито жители били особняци. Ханджийката не пожела да му каже повече, макар че Шигеру бе настоятелен, а тя бе приела монетите му с нескрито задоволство, съвсем наясно що е сребро.

Той спа няколко часа и тръгна призори, следвайки пътеката, която ханджийката му бе описала. Беше тясна и стръмна; изкачването до върха на прохода бе тежко, а спускането — неприятно и изнурително. Личеше, че оттук рядко минават хора — явно двете села нямаха кой знае каква връзка помежду си… освен чрез змиите, които с нарастващата жега изпълзяваха на открито да се приличат на слънце и сега при появата му се шмугнаха обратно в шубрака.

Когато стигна прохода, следобедът вече преваляше. Видя, че времето почва да се разваля — откъм югозапад приближаваха тъмни облаци. Беше изминал половината път, спускайки се към долината, когато заваля. С падащия здрач отново го обзе тревожно чувство за неотложност. Стори му се, че долавя мирис на пушек, а някъде в далечината — викове и писъци. Ами ако Ийда бе вече тук? Ако накрая успееше да се изправи лице в лице със своя враг? Усети, че десницата му се устремява към дръжката на Джато, и долови порива на меча, закопнял да се озове на свобода. Втурна се надолу, като скачаше от камък на камък, без повече да следва пътеката, търсейки най-прекия път, докато устремното му спускане бе препречено от огромен кедър, който растеше отстрани на пътеката, в края на бамбукова дъбрава, в близост до малко каменно светилище. Сламеното въже около ствола проблясваше в здрача.

Вече нямаше съмнения относно мириса на пушек. Той нахлуваше в ноздрите му и пареше в гърлото му. На известно разстояние пред себе си дори виждаше отблясъците от пламъци. Наоколо цареше зловеща тишина; освен съсъка на дъжда не се чуваше никакъв шум. Нямаше писъци, нито звън на мечове, не се разнасяше лай на кучета, не звучаха птичи трели. Шигеру затаи дъх и тутакси долови нечии стъпки. Някой тичаше нагоре по пътеката към него, тичаше на живот и смърт, преследван, доколкото можа да прецени, поне от трима души.