Лиан Хърн - Началото (Втора част)

Не видя никого в равнината, само фазани и зайци. Спря да пие вода при извора, където бяха отдъхвали с Кийошиге, и си спомни как изтезаваният Томасу бе допълзял до тях и безмълвно ги бе умолявал да му помогнат. Вече преваляше пладне, денят беше зноен. Почина малко под сянката на боровете, като се опитваше да прогони от съзнанието си образа на малко момче с лицето на Такеши, което бавно умираше над горящия под него огън, докато тревожно чувство за неотложност го накара да продължи пътя си. Пое по една лисича пътека, която вървеше почти напряко през червеникавокафявата повърхност към планината, разположена северно от Чигава. Спеше предимно на открито, само в часовете между залеза на луната и зазоряване, когато бе твърде тъмно, за да вижда пътеката пред себе си. Следваше планинските пътеки, често се губеше и бе принуден да се връща обратно по следите си, като на моменти се питаше дали някога щеше да се върне в Средната провинция, или щеше да намери гибелта си тук в непроходимата гора, без някой да разбере какво се е случило с него.

Нарочно заобиколи Чигава, поемайки по пътеката на север и после отново на юг. Рядко срещаше някого, но след като подмина Чигава, попадна на следи, които говореха, че наскоро оттук бе минала голяма група от хора. Имаше счупени клони и земята бе отъпкана от нозете им. Шигеру не искаше да се натъкне на тях, когато се връщат. Потърси път, по който да поеме направо на изток, но местността беше дива, с множество назъбени скали, стръмни клисури и гъста гора. Изглежда, нямаше друга възможност, освен да продължи по пътеката, докато стигне до прохода.

След поредния завой забеляза, че нещо светлее в шубрака. Там лежеше труп на мъж с наскоро прерязано гърло. Облеченото в дрипи мършаво тяло бе още топло. Шигеру коленичи до него, видя следите от въжета по китките и врата му, мазолите по коленете, изпочупените нокти, покритите с белези ръце и разбра кой върви пред него — този човек беше бивш миньор, един от онези, принуждавани да работят в мините за добив на сребро и мед, с които бе осеяна областта около Чигава. Явно местеха част от групата в нова мина и той вероятно бе припаднал от изтощение, при което най-хладнокръвно бе пратен на оня свят и зарязан непогребан.

Бил е Отори , помисли си Шигеру, един от хилядите, които разчитаха на моята закрила, а аз предадох.

Той извлече трупа нагоре по хълма, намери една празнина в скалите, положи го там и затрупа отвора с камъни, като се молеше за душата на покойника. После тръгна да търси вода, за да утоли жаждата си и да се пречисти от съприкосновението със смъртта. Намери една вдлъбнатина, където се бе събрала вода, която се процеждаше между камъните, и после реши да поспи известно време, за да даде възможност на групата от мината да се отдалечи достатъчно. Нямаше вятър и единствените звуци, които се чуваха, бяха жуженето на цикадите и писъците на ястребите.

Събуди се от същия шум, пак пи вода и отново пое по пътеката. Щом стигна до прохода, пред очите му се откри гледка на цялата равнина Яегахара чак до морето на север. Слънцето вече бе в западната част на небосклона и той си помисли, че му остават около два часа до залеза, но и бездруго смяташе да върви цяла нощ в южна посока към планините отвъд Инуяма.

Щом пое надолу по склона, вече се движеше по-бързо в хладината, като непрестанно се ослушваше за някакви звуци от човешко присъствие по пътеката пред себе си. Беше почти в долината и светлината все повече гаснеше, когато внезапно се натъкна на групата с миньорите.

Бяха спрели да починат при малък вир, най-вероятно с намерението да пренощуват. Работниците — жени и мъже, вързани заедно, някои от тях още почти деца — се бяха строполили на място и спяха като мъртви, наподобяващи уродливи купчини от трупове. Никой не бе палил огън; група въоръжени мъже — петима, доколкото успя да ги преброи в бързината — бяха клекнали отпред и ядяха студена храна от обща бамбукова съдина, като си я подаваха един на друг и дъвчеха в пълно мълчание.

Щом видяха Шигеру, ръцете им тутакси се устремиха към мечовете. Той ги поздрави кратко и понечи да ги подмине, готов всеки миг да се обърне и да посрещне атаката им с Джато. В погледите им се четеше подозрение. Те не се нахвърлиха върху му, вероятно възпрени от меча му, но един от тях викна:

— Господарю, за момент, моля.

Той се обърна. Мъжът, който го бе повикал, се отправи към него — едър войник с властна осанка, когото далеч не би очаквал да види като охрана на хора, прилични най-вече на група окаяни роби. Шигеру бе обзет от чувството, че го познава, че може би го е виждал преди години, когато Ийда бе потеглил от Чигава. Спря и изчака невъзмутимо.