Лиан Хърн - Възмездието

Разказах му за договора си с фамилията Терада и за плана си да вляза в Хаги с кораб и да проникна в крепостта по море, като в същото време изпратя армия да подмами войската на Отори и да ги обгради по суша. Той незабавно се заинтригува от този план, както бях очаквал, и това увеличи ентусиазма му да се разправи с Отори, преди зимата да направи Хаги недостъпен.

— Можеш ли да накараш Терада да сключат съюз с мен? — попита той с въодушевен, изпълнен с нетърпение поглед.

— Предполагам, че ще искат нещо в замяна.

— Разбери какво. Кога можеш да се свържеш с тях?

— Ако времето се задържи хубаво, мога да им пратя съобщение за по-малко от ден.

— Оказвам ти голямо доверие, Отори. Не ме разочаровай — говореше ми с високомерието на военачалник, но, струва ми се, и двамата бяхме наясно с каква мощ разполагах в тази наша сделка.

Поклоних се отново и когато вдигнах глава, попитах:

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ако бях дошъл при вас през пролетта и бях поискал разрешението ви да се оженя за владетелката Ширакава, щяхте ли да ми го дадете?

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха насред тъмната брада.

— Годежът вече бе уреден с владетеля Фудживара. Въпреки най-топлите ми чувства към владетелката Ширакава и към теб бракът ви не би бил възможен. Не можех да оскърбя благородник с ранга на Фудживара и неговите връзки. Освен това… — той се наклони напред и сниши глас: — … Фудживара ми сподели една тайна около смъртта на Ийда, която малцина знаят — той се изкиска отново. — Владетелката Ширакава се оказа твърде опасна, за да бъде оставена да живее свободно. По-скоро предпочитам някой като Фудживара да я държи в уединение. Мнозина смятат, че трябва да бъде екзекутирана; в известен смисъл неговото великодушие й спаси живота…

Не желаех да слушам повече за Каеде; това ме изпълваше с твърде много гняв. Знаех, че все още се намирах в опасност и че не биваше да позволявам чувствата да замъгляват преценката ми. Въпреки проявената от Араи дружелюбност и предложението му за съюз не можех да му имам пълно доверие. Чувствах, че ми се е разминало твърде леко и че ми е подготвил нещо, което все още не бе разкрил.

Докато ставахме, той каза небрежно:

— Виждам, че носиш меча на Шигеру. Може ли да го видя?

Свалих меча от пояса си и му го подадох. Той го пое почтително и го извади от ножницата му. Светлината падна върху блестящото синкавосиво острие, откроявайки вълнообразните му шарки.

— Змията — рече Араи. — Усещането е идеално.

Виждах, че му се щеше да е негов. Запитах се дали се очакваше да му го подаря. Нямах никакви подобни намерения.

— Дал съм клетва, че ще го съхранявам до смъртта си и после ще го предам на наследника си — рекох тихо. — Това е ценност на клана Отори…

— Разбира се — отвърна Араи хладно, без да ми го връща. — Като стана дума за наследници — аз ще ти намеря по-подходяща съпруга. Владетелката Ширакава има две сестри. Смятам по-голямата да омъжа за племенника на Акита, но за малката още не съм уредил нищо. Тя е красиво момиче, много прилича на сестра си.

— Благодаря, но не мога да разисквам брака си, преди да постигна известна сигурност относно бъдещето си.

— Е, не бързаме за никъде. Момичето е едва десетгодишно.

Той направи две-три движения с меча и Джато запя скръбно във въздуха. Предпочитах да се намираше в ръката ми и да можех да прережа с него гърлото на Араи. Не желаех сестрата на Каеде, желаех самата Каеде. Знаех, че си играе с мен, но нямах представа, каква бе целта му.

Помислих си колко лесно би било, както ме гледаше с усмивка, да го прикова с поглед и когато загуби съзнание, да си взема меча… щях да стана невидим, да се промъкна покрай стражите и да избягам във вътрешността на страната.

И после какво? Щях отново да стана беглец и моите хора — Макото, братята Мийоши, може би дори и Хироши — щяха да бъдат изтребени до един.

Всички тези мисли проблясваха една след друга в съзнанието ми, докато Араи въртеше Джато над главата си. Представляваше красива гледка — грамадният мъж, който в унес и със застинало лице се движеше с такава лекота, а мечът разсичаше въздуха толкова бързо, че човешките очи не можеха да го проследят. Без всякакво съмнение се намирах в присъствието на майстор, чиито умения се дължаха на години упражнения и дисциплина. Бях развълнуван до възхита и вдъхновен да се доверя на мъжа пред мен. Щях да действам като воин — да се подчинявам на всичко, което ми заповяда.