Лиан Хърн - Началото

Наоми не можеше да измисли какво друго да му каже в отговор, освен да го призове да продължава да проявява търпение, но преди да успее да го стори, Шизука направи знак на Араи и той тутакси започна да говори за времето. Наоми отвърна с въпроси за здравето на съпругата му.

— Наскоро роди първото си дете — син — рече отривисто Араи.

Наоми хвърли поглед към Шизука, но момичето остана невъзмутимо. Наоми често си мислеше със завист колко й бе провървяло, как можеше открито да си живее с мъжа, когото обича, и да му роди деца. Но Шизука вероятно сега ревнуваше от съпругата на своя любовник и неговия законен син. А какво щеше да се случи с по-големите момчета?

Мислите й бяха прекъснати от нечий глас отвън; прислужницата плъзна вратата встрани. Отвън бе коленичил един от стражите на Араи. Той носеше съобщение, че капитанът трябва незабавно да се върне в крепостта.

Араи тръгна, без да каже нищо повече, освен обичайните вежливи слова на раздяла. Наоми се радваше, че той щеше да наглежда Каеде, но въпреки това отношението му я изпълни с тревога. Беше толкова невъздържан — и най-незначителната случка можеше да го извади от равновесие и тогава подозренията щяха да се насочат към нея и детето й. Годините търпеливо чакане от страна на Шигеру щяха да се обезсмислят. Шизука остана още малко, но когато прислужниците се заеха да приготвят банята и вечерята, наоколо вече бе твърде оживено и двете разговаряха само за обикновени неща. При все това, преди да си тръгне, Шизука каза:

— Утре заминавам за Ямагата. Ще заведа синовете си да постоят при мои роднини в планината. Ако желаете, можем да си правим компания по пътя.

Наоми тутакси бе обзета от желание да се озове в Тераяма и да се разходи из обгърнатите от покой градини, където за първи път бе срещнала Шигеру, бе изпитала разтърсващото чувство на разпознаването и непоклатимата увереност, че между двамата съществува силна връзка от предишен живот. Беше планирала да отиде в пристанищния град Хофу, да пътува с кораб до устието на Инугава и оттам нагоре по реката до Инуяма, но мисълта за предстоящото пътуване по море вече я разстройваше; нямаше причина да не промени плановете си и да поеме по междуградския път през Ямагата заедно с Шизука.

Беше поръчала паланкин за пътуването, но щом се озоваха отвъд покрайнините на града, побърза да слезе и да се качи на коня си, който един от мъжете водеше специално за нея. Шизука също яздеше. По-малкият й син, който беше около седемгодишен, седеше зад нея, а по-големият имаше собствен малък кон, с когото се справяше уверено и умело.

При вида на момчетата я обзе дълбока тъга заради собствения й син, който, ако беше жив, щеше да е на възрастта на Зенко, и заради неродените й деца, които никога нямаше да съществуват — синовете й от Шигеру. Щеше й се да им вдъхне живот чрез силата на своя копнеж и на волята си — щяха да бъдат като тези момчета, със силни нозе, гъсти лъщящи коси и безстрашни черни очи.

Зенко яздеше с мъжете отпред — те се отнасяха към него с уважение, но не му спестяваха добронамерените си закачки. Смехът и шегите изпълваха по-малкия с ревност и на първата почивка той помоли майка си да му позволи да язди с брат си. Един от стражите се съгласи да го вземе на седлото зад себе си и двете жени останаха насаме по пътя, който се виеше покрай брега на реката — западната граница на Средната провинция. Разположените при всеки завой оризища бяха грижливо обработени и сега кълновете се засаждаха под съпровода на песни и удари на барабан. В плитките води газеха сиви и бели чапли, а откъм гората долитаха трели на коприварче. Дърветата искряха в нови зелени премени, а бреговете бяха обсипани с диви цветя. Сладките реси на кестените привличаха стотици насекоми, въздухът бе топъл, но в сянката на гората продължаваше да се чувства студ.

Наоми повече не можеше да сдържа нетърпението си.

— Виждала ли си владетеля Отори? — попита тя.

— Срещаме се от време на време — отвърна Шизука, — но тази година не съм била в Хаги. Предишната го видях през пролетта и през есента.

Неочаквано за самата нея, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Тя не каза нищо, опасявайки се, че гласът й ще й изневери. Макар че извърна глава, все едно се наслаждаваше на красотата на гледката, Шизука вероятно бе забелязала болката й, тъй като продължи:

— Съжалявам, господарке, че аз го виждам, а вие не. Той не ви е забравил, мисли за вас непрестанно и с копнеж.

— Говорил е с теб за това? — възкликна Наоми, възмутена, че той споделя с нея техните тайни, обладана от жестока ревност, че тази жена може да го вижда, за разлика от нея.