Лиан Хърн - Началото

— Кълна се, че ще го разкъсам на парченца — нареждаше ядно Сара, докато носеше вода на мъжа си да се измие.

— Хм! — изсумтя той развеселен, знаейки, че тя никога няма да изпълни заканата си.

— Каза, че отивал за гъби, ама това е само оправдание!

Голямата им дъщеря тичаше нагоре към къщата. Когато пристигна, очите й блестяха от вълнение, а страните й бяха поруменели от студения въздух.

— Татко! Татко! Томасу си идва и с него има още някой!

Шимон се изправи слисан. Жена му отправи поглед към планината, заслонявайки очи. Светлината постепенно гаснеше, здрачаваше се. Томасу изникна от сумрака, водейки нисък набит човек, който носеше на гърба си бамбуков кош. След като прекосиха последната дига, Томасу викна:

— Намерих го в планината! Беше се загубил!

— Няма защо да уведомяваш целия свят — измърмори Шимон, но хората вече излизаха от колибите си, за да видят непознатия.

Шимон впери поглед в тях — познаваше ги откакто се помнеше, това бяха единствените хора, които знаеше, освен последния странник, който се бе появил от гората и бе причинил такава мъка. Естествено, Шимон знаеше кои семейства са от Скритите и кои не, но един външен не можеше да ги различи.

Томасу доведе мъжа до стъпалото.

— Казах му, че ще го нахраним, може да пренощува у нас, а утре ще му покажа пътеката към Хиноде. Идва от Инуяма.

Лицето на момчето сияеше от въодушевление.

— Намерих и гъби — обяви той и подаде вързопа на майка си.

— Благодарен съм на сина ви — рече мъжът, свали вързопа от гърба си и го остави на стъпалото. — Тръгнал съм за село Хиноде, но никога не съм минавал по този път и се загубих.

— Никой не идва тук — рече Шимон предпазливо.

Непознатият се огледа.

Пред къщата се бе събрала малка тълпа; всички се бяха втренчили в него с нескрит интерес, но стояха на разстояние. Шимон внезапно ги видя през очите на непознатия — старите им окърпени дрехи, босите им нозе, изпитите им лица и мършави тела.

— Ясно защо — животът тук е труден.

— Но дори и най-тежкият живот има нужда от малко отпускане, от малко разкрасяване — рече мъжът, а в гласа му се прокрадна лицемерна нотка. — Нека ви покажа какво нося във вързопа си. Аз съм амбулантен търговец; имам игли и ножове, конци и върви, даже няколко парчета плат — чисто нов и не съвсем — той се обърна и даде знак на селяните да се приближат. — Елате да видите!

Започна да развива вързопите, които вадеше от бамбуковия кош.

Шимон се засмя.

— Не си губете времето! Сигурно не подарявате тези неща? Нямаме какво да заделим, за да ви го предложим в замяна.

— Нямате монети? — попита той. — Нито сребро?

— Никога не сме виждали такива — отвърна Шимон.

— Добре, ще приема чай или ориз.

— Ядем предимно просо и ечемик, а чай си приготвяме с вейки от гората.

Търговецът престана да разопакова.

— Нямате нищо за замяна? А ако поискам подслон за през нощта, купичка просо и чаша чай от вейки? — той се изкиска. — Звучи като истинско богатство за човек, принуден да прекара една студена нощ на твърдата земя!

— Разбира се, добре сте дошли при нас — рече Шимон, — но ние не очакваме плата — той се обърна към дъщеря си, която се бе втренчила в търговеца, без да помръдва. — Марута, донеси още вода за нашия гост. Томасу, внеси вътре вещите му. Жено, имаме един човек повече за вечеря.

За момент изпита тъга, когато коремът му напомни какво означава да се нахрани още едно гърло, но после потисна това чувство. Нали една от старите притчи учеше да се оказва гостоприемство на странници, защото могат да се окажат предрешени ангели?

Той махна на останалите селяни да се разотидат, уж без да обръща внимание на сподавените им молби поне да им позволи да видят иглите, плата и ножовете, които за тях бяха истински съкровища, но питайки се вътрешно дали не би могъл да осигури няколко игли за жените, нещо красиво за момичетата.

Жена му добавяше гъбите към супата; вътре къщата бе задимена и топла. Навън застудяваше с всяка изминала минута — той за пореден път си каза, че същата нощ вероятно ще падне първата слана.

— Наистина щеше да ви е твърде студено да спите навън — отбеляза, докато жена му сипваше супата в старите дървени купички.

Най-малкото дете Мадарен невинно подхвана първата молитва над храната. Сара протегна ръка да я спре, но търговецът много тихо довърши думите й, а после изрече и втората молитва. Настъпи дълъг момент на мълчание, след което Шимон прошепна:

— Вие сте един от нас?