Лиан Хърн - Началото

Тя се омъжи за най-стария приятел на брат си — Шимон, с когото бяха отраснали заедно и чиито надежди бяха разбити от появата на непознатия. Шимон стана баща на момчето, което се роди в седмия месец и на което дадоха разпространеното сред Скритите име Томасу.

Необичайно енергично в утробата й, детето продължи да бъде такова и след раждането си. Спеше малко, проходи на девет месеца и оттогава все гледаше да избяга в гората. Първоначално сякаш бе обречено да умре от някаква злополука — да се удави в бързея, да падне от върха на някой бор или просто да се изгуби в планината. Вторият му баща все му предричаше подобен край, докато се опитваше да го обуздава с хокане, наказания и макар и рядко — с бой. Майка му Сара се луташе между ужаса, че ще го загубят, и гордостта, с която я изпълваха неговите бързина, сръчност и обичлива природа.

Томасу беше петгодишен, когато до отдалеченото селце Мино стигна вестта за гоненията, на които бяха подложени Скритите в Източната провинция, и детството му бе помрачено от сянката на Ийда Садаму, който, според слуховете, хващал деца като него и ги убивал със собствените си ръце. Две години по-късно обаче битката при Яегахара, изглежда, отклони вниманието на владетеля Ийда от натрапниците в собственото му владение. Мълвата донесе, че загубите и от двете страни били огромни. Селяните отправиха благодарности — не за умрелите, а защото смятаха, че през следващите години воините на Ийда ще имат по-неотложни грижи от тези да претърсват затънтените гори за членове на Скритите.

Ийда стана нещо като зъл великан човекоядец, с когото майките плашеха децата си, за да слушат. И малки, и големи вярваха в тъмната му сила.

Годините се търкаляха една след друга. Скритите продължаваха своя мирен живот, като почитаха всички живи същества, споделяха своята седмична ритуална храна, говореха рядко за убежденията си и просто живееха според тях. Томасу оцеля през детството си въпреки мрачните предсказания на втория си баща. Макар и да не го показваше често, Шимон обичаше момчето почти колкото Сара и, разбира се, колкото общите им деца — двете момичета Марута и Мадарен.

Шимон и Сара не говореха за истинския баща на Томасу — странника, станал жертва на убийство, и Томасу израсна, без да чува да го споменават. Не приличаше на никого от познатите си, а притежаваше собствен облик — беше слаб, източен, с фини черти. Единствената прилика, която майка му забеляза, бе в странните линии, пресичащи дланите му — знаеше, че такива бяха и ръцете на баща му.

Не можеше да се каже, че останалите момчета от селото не харесваха Томасу. Търсеха го заради уменията му в игрите и знанията му за гората, но той все се биеше с тях.

— Какво ти се случи този път? — изплака майка му, когато един късен следобед в единайсетата си година Томасу се прибра вкъщи с рана на главата, от която капеше кръв. — Ела да те оправя.

Томасу се опитваше да отмие кръвта, която се стичаше в очите му.

— Просто се озовах на пътя на един камък — отвърна той.

— Ама защо си се бил пак?

— Не знам — отвърна той весело. — Просто ей така, беше си бой с камъни.

Сара бе намокрила едно парче стар плат и сега го притисна до слепоочието му. Той сгърчи лице в гримаса и за момент отпусна глава върху гърдите й. Обикновено се съпротивляваше на прегръдките й и гледаше да се отскубне от тях.

— Дивачето ми — рече тихо тя. — Моето малко ястребче. Какво ли ще излезе от теб?

— Другите деца дразнеха ли те? — попита Шимон. Знаеше се, че Томасу е сприхав и останалите момчета се забавляваха да го предизвикват.

— Малко. Казват, че съм имал ръце на магьосник… — Томасу огледа дългите си пръсти и дланите си, разполовени от отвесна линия. — Затова им показах как хвърля камъни един магьосник!

— Не бива да им отвръщаш — рече тихо Шимон.

— Ама те винаги почват първи! — отвърна рязко Томасу.

— Каквото и да почват, не е твоя работа да го довършиш. Остави на Тайния да те закриля.

Идеята за магьосничество безпокоеше Шимон. Той наблюдаваше момчето внимателно, нащрек за някаква видима разлика или признак за демонична обсебеност. Гледаше Томасу да е до него винаги, когато бе възможно, забраняваше му да скита сам из гората, където можеше да бъде омагьосан от странни същества, молеше се ден и нощ Тайният да го закриля не само от злините на света, но и от собствената му странна природа.

Раната заздравя, но остави белег с формата на тридневна месечина, който избледня до сребристо върху кожата му с цвят на мед.