Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Навярно би било възможно да приложим по-внимателно плановете си за инвазия — поде старецът с тихия си глас. Като всичките си сънародници и той беше с чудат външен вид — с цяла глава по-висок от нормалното и със светли ивици, прошарващи сивата кожа на челото и по протежение на гръбнака. Очите му се губеха в гнезда от бръчки. — Тези равнинци притежават голямо познание за, хм, механика, философия, хм, логистика… от които бихме могли да извлечем полза. Един, хм, по-ненатрапчив подход…

Алвдан се облегна назад и ги остави да спорят. Военните възразиха, че бавната инвазия криела сериозни рискове, от Рекеф бяха категорични, че на чужденци не може да се вярва, а от Консорциума настояваха за бързо настъпление, което да смаже търговските им конкуренти в Равнините. Зад всичко това стоеше личен интерес, разбира се, но това не означаваше непременно, че е в ущърб на Империята. Императорът вдигна ръка и залата утихна.

— Ние имаме вяра в нашите генерали — каза той и толкоз.

Паузата преди следващия говорещ се проточи, което даде на Алвдан време да се стегне вътрешно за предстоящото.

— Ваше императорско величество — започна предпазливо генерал Максин, от когото дори Рекеф трепереше. — Остава въпросът за вашата сестра.

— Така ли? — Алвдан гледаше право напред с тънка усмивка, която несъмнено смразяваше всички им.

— Има такива, които биха…

— Това го знаем, генерале. Нашата скъпа сестра си има фракция, партия, ако щете, но тази фракция би съществувала дори без нейното изрично желание. Поддръжниците й биха искали да я сложат на моя трон, защото си мислят, че тя ще ги възнагради за това. Оттук правите извода, че тя трябва да бъде убита като другите. Какво ще ни посъветвате сега — дали да проявим милосърдие, или то няма място в императорската доктрина?

Не чу нищо, но с периферното си зрение видя как Максин клати глава.

— Помните ли генерал Скарад? — продължи императорът. — Ако не се лъжа, той беше последният, който говори пред нас за милосърдието. То било неразумен уклон за един управник, така каза.

— Да, ваше императорско величество.

— Напомнете ми каква беше нашата реакция, генерале.

— Съгласихте се с него, похвалихте го за мирогледа му, а след това го осъдихте на смърт, ваше величество — отвърна с равен глас генерал Максин.

— Смятайте се похвален за силната си памет, генерале. Продължете, моля.

— Предложен ми бе алтернативен начин за отстраняването на сестра ви, ваше императорско величество — продължи предпазливо Максин. — Тя не може да се омъжи, разбира се, нито да заема някаква длъжност, така че сигурно би било добре, ако намери душевен покой в някой светски орден. Философски орден, ваше величество, който няма политически амбиции.

Алвдан затвори очи. Как ли би изглеждала сестра му в робата на дъщерите на милосърдието или на друга някоя глутница от дърти вещици?

— Предложението ви е чуто, генерале, и ние ще го обмислим. — Друго не каза, но идеята всъщност му допадаше. Гъделичкаше чувството му за хумор. Да, хубав, кротък живот в съзерцание. Какъв по-добър начин да разкара малката сестричка от главата си?

Когато съветниците изчерпаха съветите си и срещата приключи, слугите подхванаха отново ритуала, но в обратен ред. След като императорът се изправи, съветниците започнаха да се изнизват, докато в залата не остана само генерал Максин, който изглежда срещаше необяснимо продължителни затруднения с нагласяването на портупея си.

— Генерале, защо ни се струва, че искате да говорите с нас?

— За една интересна дреболия, ваше императорско величество, ако позволите.

— Нима Рекеф се е заел и със забавленията, генерале?

— Има един човек, ваше величество, който е попаднал в ръцете на мои агенти. Един наистина забележителен и рядко срещан човек. Реших, че ваше величество навярно би искал да се срещне с него. Той е роб, разбира се, по-долен от роб всъщност, защото е негоден за каквато и да било полезна служба. Но е сладкодумен и пълен със странни слова. Удобен и струва ми се, единствен по рода си шанс ваше величество да обогати общата си култура в нова насока.

Този път Алвдан погледна генерала право в очите и видя лека усмивка да разтяга лицето на едрия застаряващ войник. Максин не бе имал честта да съветва предишния император, но в нощта след коронацията на новия беше употребил кинжала си по предназначение, така че следващото утро да не е помрачено от братска неприязън и разкол. С две думи, Максин не си падаше по шегите.