Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Ти… имаш ли си име? — промълви той.

Устните и мандибулите се раздвижиха, но движението им не съвпадна с думите, които стигнаха до него.

„Бях Летриме приживе. Трябва да ме намериш, Ахеос.“

— Покажи ми — каза той. — Бързо, преди другите да ме настигнат.

Създанието кимна и тръгна по улиците на окаменелия град, без да каже и дума повече. Ахеос една не повърна при гледката, защото напред крачеше гола богомолкородна жена, но всеки път, когато кракът й докоснеше земята, трънливите шипки и къпини се стрелваха безмилостно нагоре, пробиваха плътта й, кожата й се разкъсваше отвътре навън под натиска на тръните, а после заздравяваше, заменена от лъскавия зелено-черен екзоскелет на сродното й насекомо.

Ахеос забърза след нея… или трябваше да каже след него, насекомото? След духа на богомолкородна, уловена в капан между живота и смъртта преди пет столетия, почти изгубила човешкия си облик, но все още помнеща името си.

Знаеше, че други, много други, са излезли да го търсят. Колекционерите, а и не само те, всички, които владееха магическото умение да минат през отворения портал и да последват нишката. Летриме крачеше спокойно напред, но всяка крачка я отвеждаше толкова надалече, че тичащият Ахеос често я губеше от поглед, а зад себе си чуваше неизменното ято от сенки, които се боричкаха по дирята му.

А после изтерзаната богомолка спря пред една врата на долнопробна улица близо до брега на езерото. Врата на дълга паянтова постройка, пансион със стаи под наем, с провиснал покрив и криви стени. Летриме сграбчи касата на вратата с такава сила, че дървото се сцепи; от плътта на богомолката се проточиха бодливи лиани, впиха се в касата и я раздробиха на трески.

И тогава той разбра. Огледа се трескаво за някакви ориентири. Трябваше да запомни къде е това място и когато се събуди, да…

Летриме го стисна за гърлото като в менгеме, смъртоносни шипове срязаха кожата му, бодливи клонки заопипваха плътта му, жадни за кръв.

А после Летриме изрече една-единствена дума — „запомни“ — и образът на мястото се запечата в мозъка му като дамга, завинаги.

Ахеос се събуди с вик, който стресна дежурещия отвън Тисамон. Богомолкородният едва не разби вратата от бързане. Ахеос хвърли поглед над рамото му и видя, че навън още е нощ, следователно — най-подходящото време за работа.

— Знам къде е! — извика развълнувано той. — Трябва да действаме веднага.

— Кои, моля, трябва действаме? — попита подозрително Йонс Аланмост, отърсвайки се с мъка от дълбокия си сън.

— Аз — отговори молецът. — Тисамон, Тиниса и…

— И аз? — попита саркастично Талрик. — Доведе ме тук, а още не си ме използвал за нищо съществено.

— Ами Гавед? — обади се Тиниса.

— Няма време! — настоя Ахеос. Осородният ловец на глави беше при Нивит със странното момиче, което бяха спасили. — Сега, трябва да тръгнем сега. Аланмост, ти остани тук. Можеш ли да подготвиш машината си за тръгване?

— Нужни са часове само за да напълня балона с газ! — възропта занаятчията.

— Ами, не знам… виж там какво можеш да направиш — каза Ахеос. Само дето не подскачаше от крак на крак. — Трябва да тръгваме, моля ви!

— Ами да вървим тогава. — Тисамон излезе в мрака навън. И спря на място, сякаш душеше въздуха. Тиниса излезе след него, но не усети нищо особено. Ръката й пак кървеше по малко, забеляза тя. Раната отдавна трябваше да е хванала коричка.

Ахеос беше обтегнал тетивата на лъка си още преди да легне и сега го грабна, избута Тиниса от пътя си и се заоглежда наляво и надясно, сякаш търсеше някакъв ориентир. Като никога дъждът почти беше спрял, макар небето над Джерез да тежеше от тлъсти облаци.

А после Ахеос отпраши с бърза крачка. Тиниса тръгна след него с Тисамон и чак когато чу тропота на подтичващи крака зад себе си, разбра, че Талрик все пак е решил да дойде с тях.

„Безполезен е — реши тя. — Дори не вижда в тъмното.“ Но противно на очакванията й Талрик не изостана — звукът на стъпките им и слабият светлик изпод праговете на кръчми и бардаци явно му беше достатъчен. „Още една грижа, сякаш си нямаме достатъчно.“ Трябваше да го държи под око, защото Талрик беше опасен и тя не му вярваше. „Ще ни продаде като стой, та гледай.“

Случваше се Ахеос да спре и да се огледа, но през повечето време тичаше уверено напред. Каквато и карта да използваше за ориентация, тя очевидно беше изцяло в главата му.

— Чухте ли това? — попита той, но дори Тисамон поклати глава отрицателно.