Тахере Мафи: Разбий ме

Вдишвам твърде рязко, вдигам поглед твърде бързо в глухата светлина на деня.

Съкилийник е загърнал раменете ми с две одеяла.

Моето.

И неговото.

— Извинявай, че съм такъв задник — прошепва той към стената. Не ме докосва, което ме разочароварадва. Ще ми се да ме докосне. Не бива. Никой никога не бива да ме докосва.

— Аз съм Адам — проронва бавно. Той отстъпва назад, достигайки отсрещния край на стаята. С една ръка избутва моето легло в моята част на помещението.

Адам.

Какво хубаво име. Съкилийник си има хубаво име.

Винаги съм го харесвала, само че не си спомням защо.

Не губя време и моментално се качвам върху едва покритите пружини на матрака ми; толкова съм изтощена, че почти не усещам как металните спирали се опитват да пробият кожата ми. Не съм мигнала от 24 часа. Адам е хубаво име — само това успявам да си помисля, преди умората да парализира тялото ми.

Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда. Не съм луда.

Ужасът сякаш разцепва клепачите ми.

Тялото ми е обляно в студена пот, мозъкът ми плува в незабравени вълни на агония. Очите ми се взират в черни кръгове, размиващи се в тъмнината. Нямам представа колко дълго съм спала. Нямам представа, че съм изплашила Съкилийник с кошмарите си. Понякога крещя на глас.

Адам е вперил поглед в мен.

Дишам тежко, съумявам да се надигна в леглото. Придърпвам одеялата към тялото си, осъзнавайки, че съм откраднала единственото нещо, което може да го стопли. Изобщо не ми е хрумнало, че и той е премръзнал като мен. Аз треперя, но неговото тяло дори не потрепва в нощта. Силуетът му се очертава като масивна фигура на черния фон. Не знам какво да кажа. Няма какво да кажа.

— Май писъците нямат край на това място, а?

Писъците са едва началото.

— Не — произнасям почти безгласно. Топла вълна облива лицето ми и се радвам, че е твърде тъмно, за да види червенината. Сигурно е чул крясъците ми.

Понякога ми се иска да нямах нужда от сън. Понякога си мисля, че ако застана много, много неподвижно, ако изобщо не помръдвам, нещата ще се променят. Струва ми се, че ако замразя себе си, ще замразя и болката. Понякога не се движа с часове. Не трепвам дори. Ако времето спре, нищо не може да се обърка.

— Добре ли си? — Гласът на Адам е тревожен. Поглеждам към свитите юмруци от двете страни на тялото му, дълбоката бразда по челото му, напрежението в челюстта му. Същият човек, който открадна леглото и одеялото ми вчера, прекара нощта без нито едно от двете. Толкова наперен и нехаен преди броени часове, а така грижовен и кротък сега. Плаша се, като си помисля колко бързо го е пречупило това място. Питам се какво ли е чул, докато съм спяла?

Ще ми се да можех да му спестя целия ужас.

Нещо се разбива на парчета, изтерзан писък проехтява в далечината. Тези стаи са погребани надълбоко в бетонен гроб, стените са по-дебели от подовете и таваните взети заедно, за да изолират звуците. Щом дочувам агонията, значи, е нетърпима. Всяка нощ наоколо се носят звуци, които не долавям. Всяка нощ се питам дали няма да съм следващата.

— Не си луда.

Очите ми отскачат към него. Той стои с килната настрани глава и със съсредоточени, бистри очи, независимо от тъмната плащеница, която ни обгръща. Поема си дълбока глътка въздух.

— Първоначално си мислех, че всички тук са откачалки — продължава той. — Реших, че са ме заключили в една килия с психопат.

Вдишвам мощна доза кислород.

— Странно. Аз също.

1