Тахере Мафи - Разбий ме

Нищо.

Съсредоточавам се в прозрачното квадратче, натрапено между мен и свободата ми. Искам да разруша този бетонен свят, да го запратя в небитието. Искам да съм по-голяма, по-добра, по-силна.

Искам да съм бясна-бясна-бясна .

Искам да съм птицата, отлетяла надалеч.

— Какво пишеш? — Проговаря отново Съкилийник.

Тези думи са повръщано.

Химикалката в разтрепераната ми ръка е хранопроводът ми.

Листът хартия е порцелановата тоалетна чиния.

— Защо не отговаряш? — Той е твърде близо, твърде близо, твърде близо.

Никой никога не е твърде близо.

Поемам си рязко дъх и чакам да се отдалечи като всички останали в живота ми. Не откъсвам очи от прозореца и обещанието отвъд него. Обещанието за нещо по-стойностно, по-важно, за причина в костите ми да се наслоява тази лудост, за отговор относно неспособността ми да направя нещо, без да унищожа всичко. Ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя птица. Ще бъде…

— Ехо…

— Не можеш да ме докосваш — проронвам аз. Не му казвам, че всъщност лъжа. Никога няма да му кажа, че може да ме докосва. Искам да му кажа: Моля те, докосни ме .

Но когато хората ме докосват, се случват разни неща. Странни неща. Лоши неща.

Мъртвешки неща.

Не си спомням топлотата на ничия прегръдка. Ръцете ме болят от неизбежната ледовитост на уединението. Собствената ми майка не можеше да ме вземе в обятията си. Баща ми не можеше да стопли премръзналите ми ръце. Живея в един празен свят.

Здравей.

Свят.

Ще ме забравиш.

Чук-чук.

Съкилийник скача на крака.

Време е за душ.

Вратата се отваря, а отвъд нея — бездна.

Няма цвят, няма светлина, няма надежда за нещо различно от същински ужас от другата ѝ страна. Няма думи. Няма напътствия. Просто отворена врата, която значи едно и също всеки път.

Съкилийник има въпроси.

— Какво се случва тук, по дяволите? — Погледът му прескача от мен към илюзията за възможно бягство. — Пускат ли ни?

Никога няма да ни пуснат.

— Време е за душ.

— Душ ли? — Гласът му е загубил интонацията си, но в него още се долавя жилка на любопитство.

— Нямаме много време — казвам му. — Трябва да побързаме.

— Чакай малко, как така? — Той се пресяга да сграбчи ръката ми, но аз се отдръпвам. — Но навън няма никаква светлина… как ще виждаме накъде вървим?

— Побързай. — Забивам поглед в пода. — Хвани се за ръба на тениската ми.

— Какви ги бръщолевиш…?

От далечината долита вой на сирена. Дочува се и бръмчене, усилващо се с всяка изминала секунда. Не след дълго цялата килия закънтява от алармата и вратата започва да се затваря. Сграбчвам го за тениската и го издърпвам в тъмнината до мен.

— Не. Казвай. И дума.

— Но ка…?

— Нито дума — изсъсквам аз. Дръпвам го за тениската, нареждам му да ме последва и тръгвам през лабиринта на психиатричната болница. Тя е дом, център за проблемни младежи, за изоставени деца от разбити семейства, убежище за душевноболните. Тя е затвор. Почти не ни хранят и никога не се виждаме едни други, освен в редките изблици на светлина, които понякога се прокрадват в стъклените цепки, наречени прозорци. Нощите са прорязвани от писъци и тежки вопли, стенания и изтерзани крясъци, звуците от разкъсване на плът и чупене на кости — насилствено или по собствена воля, един бог знае. Прекарах първите три месеца в компанията на собствената ми смрад. Никой не ми каза къде се намират тоалетните и душовете. Никой не ми каза как действа системата. Никой не ти проговаря, освен за да ти съобщи някоя лоша новина. Никой никога не те докосва. Момчетата и момичетата никога не се откриват едни други.

Никога… освен вчера.

Това не може да е съвпадение.

Очите ми започват да се пригаждат към булото на изкуствената нощ. Пръстите ми опипват грубите стени на коридорите, а Съкилийник не проронва и дума. Почти се гордея с него. По-висок е от мен с трийсетина сантиметра, тялото му е стегнато и здраво, надарено с мускулатурата и силата на мой връстник. Светът все още не го е пречупил. Каква свобода има в неведението.

— Ка…?

Подръпвам тениската му малко по-силно, за да замълчи. Още не сме извървели коридорите. Странно, но изпитвам нужда да го защитавам — мъжа, който навярно може да счупи гръбнака ми с два пръста. Той не осъзнава, че неведението му го прави уязвим. Не осъзнава, че може да го убият без всякаква причина.

Решила съм да не се боя от него. Че действията му са по-скоро незрели, отколкото заплашителни. Изглежда ми толкова познат, толкова познат, толкова познат. Някога познавах момче със същите сини очи и спомените не ми позволяват да го намразя.