Тахере Мафи - Разбий ме

Съединява ги с една ръка. С крак избутва двете метални рамки към своята част на стаята. Опъва се върху двата матрака, набухва моята възглавница и я пъхва под главата си. Междувременно цялото ми тяло е започнало да трепери.

Прехапвам устна и се мъча да изчезна в тъмния ъгъл.

Той открадна леглото ми, одеялото ми, възглавницата ми.

Вече имам само пода.

Вече ще имам само пода.

Няма да му се опълча, защото съм твърде вцепенена, твърде парализирана, твърде наплашена.

— Та, значи, ти си… какво? Побъркана? Затова ли си тук?

Не съм побъркана.

Той се понадига, колкото да ме погледне в лицето. И пак се изсмива.

— Няма да ти направя нищо.

Иска ми се да му повярвам. Не му вярвам.

— Как се казваш? — пита ме той.

Не ти влиза в работата. Ти как се казваш?

Чувам как въздъхва подразнено. Чувам как се обръща в леглото си, половината от което някога беше мое. Не мигвам цяла нощ. Седя със свити до брадичката си колене, обгърнала с ръце кльощавото си тяло, а дългата ми кестенява коса е единствената преграда помежду ни.

Няма да заспя.

Не мога да заспя.

Не искам да чувам онези писъци отново.

Аромат на дъжд изпълва сутринта.

Стаята е пропита с миризма на мокри камъни, разровена почва, въздухът е влажен като в гората след дъжд. Вдишвам дълбоко и отивам на пръсти до прозореца, за да притисна нос към хладната му повърхност. Усещам как дъхът ми замъглява стъклото. Затварям очи и се заслушвам в кроткото трополене сред вятъра. Дъждовните капки са единственото нещо, което ми напомня, че сърцето на облаците още тупти. Че моето още тупти.

Дъждовните капки винаги са ме карали да се замисля.

Мисля си как непрекъснато падат, сами се препъват, чупят краката си и забравят парашутите си, политайки от небето към неясна съдба. Все едно че някой изпразва джобовете си над земята и като че ли не го е грижа къде ще се поръси съдържанието им, не го е грижа, че дъждовните капки се пръсват при сблъсъка си със земята, разбиват се, ударят ли пода, че хората проклинат деня, в който капките дръзнат да похлопат на вратата им.

Аз съм дъждовна капка.

Родителите ми ме изтръскаха от джобовете си и ме оставиха да се изпаря на бетонната площадка.

През прозореца виждам, че не сме далеч от планината и определено сме близо до водата… но май в наши дни всичко е близо до водата. Просто не знам от коя страна се намираме. В коя посока сме обърнати. Вдигам присвити очи към ранната сутрешна светлина. Някой отново е взел слънцето и го е забол с игла на небето, само дето всеки ден е малко по-ниско от предишния. То е като нехаен родител, който те познава само наполовина. Никога не му хрумва, че липсата му променя хората. Че сме много различни в тъмното.

Внезапното раздвижване зад мен ми подсказва, че Съкилийник е буден.

Извъртам се, сякаш отново са ме хванали да крада храна. Случвало ми се е един-единствен път, а родителите ми не ми повярваха, като им казах, че не е за мен. Уверих ги, че просто съм искала да спася уличните котки, живеещи зад ъгъла, ала те не можеха да си представят, че съм достатъчно човечна, че да ми е жал за котка. Изключено. Невъзможно за нещонякого като мен. Но като се замисля, те никога не вярваха на нито една моя думичка. Именно затова съм тук.

Съкилийник ме изучава с поглед.

Снощи заспа с дрехи. Облечен е в тъмносиня тениска и груби бежови панталони, натъпкани във високи черни кубинки.

Аз пък нося излинял памучен плат по крайниците си и румени рози по страните си.

Погледът му проследява силуета ми и бавното движение на очите му кара сърцето ми да запрепуска. Улавям розовите листенца, докато се ронят от бузите ми и се реят надолу покрай тялото ми, обвивайки ме с нещо, което ми напомня липсата на смелост.

Престани да ме гледаш , това искам да кажа.

Престани да ме докосваш с поглед и дръж ръцете си настрани, и моля те, и моля те, и моля те…

— Как се казваш? — Наклонът на главата му разпуква гравитацията надве.

Увисвам безпомощно в мига. Примигвам и сдържам дъха си.

Той помръдва и очите ми се разбиват на хиляди парченца, започват да рикошират из стаята, улавяйки милион кадри; милион откъслеци от времето. Трепкащи картини, избледнели от старост, замръзнали мисли, кръжащи несигурно из мъртвото пространство, вихрушка от спомени, прорязващи душата ми. Напомня ми на човек, когото познавах някога.

Едно рязко вдишване, и шокът ме връща в реалността.

Дотук с бляновете.