Тахере Мафи: Разбий ме

Може би искам да имам приятел.

Два метра, докато усетя как стената става гладка под пръстите ми, и тогава свиваме надясно. Половин метър празно пространство, преди да достигнем дървената врата със счупена дръжка и много трески. Три сърдечни удара, докато се уверя, че сме сами. Един крак напред, за да побутна вратата навътре. Едно тихо изскърцване и пролуката се разширява, а пред очите ми се разкрива единствено въображаема картина за вида на това място.

— Насам — прошепвам.

Дръпвам го към редицата душове и опипвам пода за парченца сапун, заклещени в сифона. Намирам две късчета, едното два пъти по-голямо от другото.

— Отвори ръка — казвам на тъмнината. — Хлъзгав е. Но не го изпускай. Няма много сапун и днес ни провървя.

Той не отвръща нищо в продължение на няколко секунди и започва да ме тревожи.

— Тук ли си още? — Чудя се дали това не е капан. Дали планът им не е бил именно такъв. Дали не са го изпратили да ме убие под прикритието на тъмнината в това тясно помещение. Никога не съм знаела какво възнамеряват да ми сторят в болницата, дали смятат, че е достатъчно да ме държат заключена, но винаги съм предполагала, че има вероятност да ме убият. Винаги ми се е струвало напълно възможно.

Не че не го заслужавам.

Но съм заключена тук заради нещо, което не сторих умишлено, а като че ли никой не го е грижа, че беше злополука.

Родителите ми дори не опитаха да ми помогнат.

Не чувам да шуртят душове и сърцето ми замръзва. Точно това помещение рядко се пълни с хора, но обикновено засичам поне един-двама. Стигнала съм до заключението, че пациентите на болницата или са невменяеми и не могат да стигнат до душовете, или просто нямат желание да се занимават.

Преглъщам сухо.

— Как се казваш? — Гласът му едновременно прорязва въздуха и вътрешния ми монолог. Усещам дъха му много по-близо отпреди. Сърцето ми препуска и незнайно защо не мога да го укротя. — Защо не искаш да ми кажеш името си?

— Отворена ли е ръката ти? — питам аз с изсъхнала уста и дрезгав глас.

Той пристъпва към мен и почти ме е страх да дишам. Пръстите му се тръкват в грубата материя на единственото облекло, което някога ще имам, и аз въздъхвам.

Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Само да не докосва кожата ми. Като че ли това е тайната.

Изтънялата ми тениска е прана в твърдата вода на тази сграда толкова много пъти, че я усещам като зеблен чувал върху кожата си. Пускам по-голямото парче сапун в ръката му и започвам да отстъпвам на пръсти.

— Ще ти пусна душа — обяснявам предпазливо, стараейки се да не повишавам глас, за да не ме чуе някой.

— Какво да правя с дрехите си? — Тялото му все още е твърде близо до моето.

Примигвам хиляда пъти в тъмнината.

— Трябва да ги съблечеш.

Смехът му звучи като развеселена въздишка.

— Да, това е ясно. Питах какво да ги правя, докато се къпя.

— Постарай се да не ги мокриш.

Той си поема дълбоко въздух.

— С колко време разполагаме?

— Две минути.

— Божичко, защо не каза по-ра…

Пускам неговия душ, пускам и своя, удавяйки недоволството му в кънтежите от изтормозените кранове. Движенията ми са механични. Правила съм го толкова много пъти, че вече съм запомнила най-ефективните методи за търкане, плакнене и разпределяне на сапуна между тялото и косата ми. Няма кърпи, затова номерът е да не намокряш прекалено никоя част от тялото си. В противен случай няма да изсъхнеш напълно и ще прекараш следващата седмица на една крачка от гроба, заради пневмония. Знам го от личен опит.

След точно 90 секунди вече съм изстискала косата си и отново нахлузвам оръфаните си дрехи. Маратонките са единственото ми притежание в относително добро състояние. Тук не се ходи кой знае колко.

Съкилийникът следва примера ми почти незабавно. Радва ме, че се учи така бързо.

— Хвани се за ръба на тениската ми — нареждам му аз. — Трябва да побързаме.

Пръстите му се плъзват по кръста ми за една бавна секунда и ми се налага да прехапя устна, за да притъпя силното чувство, което ме обзема. Едва не замръзвам намясто. Никой никога не доближава с ръце тялото ми.

Трябва да избързам напред, за да се изплъзна от пръстите му. Той се спуска да ме догони.

Когато най-сетне се завръщаме в капана на познатите четири клаустрофобични стени, Съкилийник не откъсва поглед от мен.

Аз се свивам на топка в ъгъла. Той все още държи леглото ми, одеялото ми, възглавницата ми. Прощавам му за неведението, но май е твърде рано да се сприятеляваме. Може би трябваше да помисля, преди да му помогна. Може би наистина е тук единствено, за да помрачава живота ми. Но ако не се затопля, ще се разболея. Косата ми е подгизнала, а одеялото, в което обикновено я увивам, все още е в неговата част на стаята. Може би продължавам да се страхувам от него.