Тахере Мафи - Възпламени ме

Отключена е.

Момичетата се качват на седалката и ми помагат да сложим Кенджи в скутовете им. Затварям вратата. Качвам се откъм шофьорската страна. Притискам палец към сканиращото устройство, за да запаля двигателя, благодарна, че Уорнър ни е подсигурил достъп до системата.

Чак тогава си спомням, че нямам никаква представа как да шофирам.

Хубавото в случая е, че карам танк.

Не обръщам внимание на пътни знаци и улици. Просто излизам от пътя и тръгвам в посоката, от която дойдохме, право към сърцето на сектора. Настъпвам педалите за газта и спирачката твърде рязко, но съзнанието ми вече е на място, където нищо не е от значение.

Имах цел. Първата стъпка е изпълнена успешно.

А сега ще довърша започнатото.

Оставям Соня и Сара пред казармите и им помагам да изнесат Кенджи. Тук ще са в безопасност. Ще могат да си отпочинат. Но аз още не съм приключила.

Минавам право през базата и взимам асансьора до мястото, където слязохме напът към военния съвет. Прелитам през няколко врати, стигайки до площада, след което изкачвам стълбите до високата платформа. Вече съм на трийсет метра над земята.

На мястото, където всичко започна.

Тук се намира будката за техническа поддръжка на високоговорителите, монтирани из целия сектор. Спомням си я. Спомням си всичко, макар че мозъкът ми е изтръпнал, ръцете ми още треперят и чужда кръв се стича по лицето и шията ми.

Такъв е планът.

Трябва да го изпълня докрай.

Набирам кода за достъп върху клавиатурата и изчаквам щракването. Вратата на будката се отваря. Оглеждам различните превключватели и копчета и щраквам онова с надпис ВСИЧКИ ВИСОКОГОВОРИТЕЛИ. Вдишвам дълбоко. Натискам бутона на интеркома.

— Внимание, Сектор 45 — казвам и думите прошумяват гръмко и изкривено в ушите ми. — Върховният главнокомандващ на Възобновителите е мъртъв. Капитолът падна. Войната приключи. — Треперя толкова силно, че пръстът ми се изплъзва от бутона. Натискам го отново. — Повтарям, върховният главнокомандващ на Възобновителите е мъртъв. Капитолът падна. Войната приключи.

Довърши започнатото , казвам си.

Довърши започнатото.

— Аз съм Джулиет Ферърс и поемам властта. Предизвиквам всеки мой противник да ми се опълчи.

Правя стъпка напред и краката ми потреперват, заплашват да се прекършат под мен, но аз си налагам да продължа. Да мина през вратата, да сляза до долния етаж с асансьора и да изляза на бойното поле.

Не ми отнема много време да се добера до него.

Земята е осеяна със стотици преплетени, окървавени трупове, но ме посрещат и стотици оцелели бойци — дори не се бях надявала, че ще открия толкова много.

Новината се е разпространила по-бързо, отколкото очаквах. Изглежда, знаят от известно време, че войната е приключила. Оцелелите войници от кораба на Андерсън стоят рамо до рамо с нашите, някои подгизнали, замръзнали до кости в това студено време. Явно, излизайки на брега, са научили новината за нападението ни и тази за последвалата гибел на Андерсън. Всички се оглеждат наоколо, взират се смаяно един в друг, в собствените си ръце, в небето. Други бродят по окървавеното бойно поле, докато издирват приятели и роднини, а по лицата им се преплитат облекчение и страх. Изтощените им тела на могат да продължават така.

Вратите на казармите са широко отворени и цивилните се стичат навън, за да прегърнат любимите си хора, и за момент сцената ми се струва толкова безумно мрачна и толкова безумно красива в същото време, че не знам дали да заплача от болка, или от радост.

Не заплаквам.

Тръгвам напред, принуждавайки краката си да се движат, умолявайки костите си да не ме предават, да ме пренесат до края на този ден и до началото на остатъка от живота ми.

Искам да видя приятелите си. Трябва да се уверя, че са добре. Нужно ми е нагледно доказателство, че са добре.

Но веднага щом навлизам сред тълпата, войниците от Сектор 45 загубват контрол.

Ранените ни бойци, макар и затънали до колене в смърт, избухват в радушни възгласи, приветствайки ме, докато минавам покрай тях. А аз осъзнавам, че това вече са моите бойци. Довериха ми се, бориха се в моята война, на моя страна, и сега е време аз да им се доверя. Ще се бия за тях. Това е първата от многото предстоящи битки. Ще има още много дни като този.

Обляна съм в кръв, костюмът ми е съдран и обсипан с дървени трески и метални отломки. Ръцете ми треперят толкова силно, че вече не ги разпознавам като свои.