Тахере Мафи - Възпламени ме

Още един удар.

Силата му заплашва да ме хвърли назад, но аз вкопавам пръсти в дървения под, закотвяйки се в него.

Ако можех, щях да изпищя. Ако ми беше останала капка живот.

Вдигам глава отново. Пак опитвам да видя какво има пред мен.

Този път пред очите ми изплуват две фигури.

Едната е на Андерсън.

Другата е на човек, когото не разпознавам.

Набит блондин с късо подстригана коса и безжизнени очи. Струва ми се смътно познат. Стои до Андерсън със самонадеяна усмивка и протегнати напред ръце.

Плясва с длани.

Само веднъж.

Нещо ме изтласква от пода и ме запраща в стената.

Звукови вълни .

Това са силови вълни , осъзнавам аз.

Андерсън си е намерил играчка.

Разтърсвам глава и опитвам отново да я прочистя, но ударите започват да ме връхлитат все по-начесто. С все по-голяма сила. Мощ. Затварям очи под натиска им и запълзявам напред, рушейки дъските на пода в отчаяния си стремеж да се задържа за някоя от тях.

Още един удар.

Жесток, право в главата.

Като че ли предизвиква взрив с всяко пляскане на ръцете си, но не взривът ме убива. Ударът не е директен. Поразява ме ударната вълна.

Отново и отново, и отново.

Знам, че единствената причина да оцелявам толкова дълго е изключителната ми сила.

Но Кенджи , сещам се веднага.

Кенджи навярно е някъде в същата стая. Той извика името ми, опита да ме предупреди. Трябва да е тук някъде, а ако аз едва издържам на това, не вярвам той да го понесе по-добре.

Сигурно е още по-зле.

Много по-зле.

Тази ужасяваща мисъл ми е достатъчна. Изпълва ме нов вид сила, свирепа, животинска мощ, която надвива тялото ми и ме изправя на крака. Успявам да понеса всеки следващ удар, всяка вълна, макар и главата ми да кънти, а ушите ми да бучат безмилостно.

И вървя напред.

Стъпка по стъпка.

Чувам изстрел. Още три. Още пет. И осъзнавам, че всичките са насочени към мен. Куршумите отскачат от тялото ми.

Русокосият мъж отстъпва назад. Опитва да се отдалечи от мен. Увеличава честотата на ударите си с надеждата да ме отклони, но вече съм стигнала твърде далеч, за да се откажа. Дори не разсъждавам, изпадам в умопомрачение и единствената ми цел е да го достигна и да го обезсиля веднъж завинаги. Нямам представа дали вече не е убил Кенджи. Нямам представа дали не ме очаква сигурна смърт. Нямам представа още колко мога да издържа.

Но трябва да опитам.

Още една стъпка , казвам си.

Вдигни крака си. А сега и стъпалото. Свий коляно .

Още малко , казвам си.

Мисли за Кенджи. Мисли за Джеймс. Мисли за обещанията, които даде на онова десетгодишно момче , казвам си . Върни Кенджи у дома. Върни себе си у дома.

Ето го. Пред теб е.

Пресягам се сякаш през мъгла и впивам пръсти в гърлото му.

И стискам.

Стискам, докато звуковите вълни не стихват.

Чувам изпращяване.

Русокосият се свлича на пода.

А аз след него.

Андерсън стои над мен, насочил пистолет към лицето ми.

Стреля.

И пак стреля.

Още веднъж.

Затварям очи и се гмурвам дълбоко, дълбоко в себе си, издирвайки последните остатъци от силата си, защото нещо, някакъв вътрешен инстинкт, ми крещи, че трябва да остана жива. Енергиите ни са изчерпаем ресурс, бяха ми казали веднъж Соня и Сара. Можем да се пренатоварим. А те работели по лекарство срещу това.

Ще ми се да имах от него в момента.

Вдигам клепачи и мъглявият образ на Андерсън изплува пред очите ми. Стои точно зад главата ми и върховете на лъскавите му обувки докосват черепа ми. Не чувам почти нищо друго, освен екота в костите си, не виждам нищо друго, освен дъжда от куршуми, леещ се край мен. Той продължава да стреля. Продължава да изпразва пълнителите си по тялото ми, очаквайки момента, в който защитата ми ще откаже.

Умирам … мисля си аз. Това е. Въобразявах си, че знам какво е да умреш, но явно съм грешала. Защото това е съвсем друг вид смърт. Съвсем друг вид агония.

Но ако така или иначе ми е писано да умра, не виждам защо да не сторя едно последно нещо.

Пресягам се назад. Хващам глезените на Андерсън. Стисвам.

И надробявам костите му в ръцете си.

Писъците му пронизват мъглата в съзнанието ми за достатъчно дълго, че да върнат фокуса на света пред очите ми. Примигвам бързо, оглеждам се наоколо и чак сега зрението ми се избистря. Кенджи се е свил в ъгъла. Русокосият лежи на пода.

Андерсън е отцепен от стъпалата си.

Мислите ми внезапно се проясняват и като че ли си възвръщам самообладанието.