Тахере Мафи - Възпламени ме

Соня.

Сара.

Кенджи.

Андерсън.

Заставам обезсърчена пред поредната врата. Не се задават повече войници. Сирените продължават да ехтят, но ревът им е далечен. И внезапно ме спохожда мисълта, че всичко това е било просто загуба на време. Че може би Андерсън изобщо не е на борда. Че може би сме се качили на грешния кораб.

И незнайно защо не повалям вратата пред себе си.

Незнайно защо решавам да пробвам дръжката.

Отключена е.

В стаята има огромно легло и голям прозорец с красив изглед към океана. Толкова е широка и просторна — прекрасна е. А още по-прекрасни са обитателите ѝ.

Соня и Сара ме гледат смаяно.

Прелестни са. Живи.

По-красиви отвсякога.

Спускам се към тях, едва сдържайки сълзите си от облекчение.

— Добре ли сте? — питам ги задъхано, неспособна да се овладея. — Има ли ви нещо?

Те се хвърлят в прегръдката ми, сякаш се връщат от ада, толкова изтерзани вътрешно, че ми се иска просто да ги изнеса от този проклет кораб и да ги отведа вкъщи.

Но веднага щом първоначалната бездиханна радост отшумява, Соня казва нещо, от което сърцето ми спира.

— Кенджи те търсеше — казва тя. — Мина оттук преди малко и попита дали сме те виждали…

— Каза, че сте се били разделили… — добавя Сара.

— И че не знаел какво ти се е случило — довършва Соня.

— Разтревожихме се, че са те убили — казват двете в един глас.

— Не — успокоявам ги, усещайки как лудостта набъбва в мен. — Не, не, нищо ми няма. Но трябва да вървя. Вие останете тук. — Казвам им. — Не мърдайте. Не тръгвайте наникъде. Ще се върна, обещавам ви. Но първо трябва да намеря Кенджи… да намеря Андерсън…

— Стаята му е през две врати от тази — казва с изцъклени очи Сара.

— В дъното на коридора — добавя Соня.

— Със синята врата — поясняват двете в хор.

— Чакай! — спира ме Соня, когато се обръщам да тръгна.

— Внимавай — казва Сара. — Говори се…

— Че носел някакво оръжие със себе си — казва Соня.

— Какво оръжие? — питам аз, докато ритъмът на сърцето ми се забавя.

— Не знаем — отговарят те заедно.

— Но много го обичал — прошепва Сара.

— Да, много — потвърждава Соня.

Стисвам юмруци.

— Благодаря ви — казвам им аз. — Благодаря… ще се видим след малко. След съвсем малко… — Отстъпвам назад, излизам от стаята, спускам се надолу по коридора и ги чувам да викат след мен: казват ми да се пазя и ми желаят късмет.

Но вече не ми е нужен късмет. Нужни са ми само тези два юмрука и този стоманен гръбнак. Отправям се решително към синята врата. Вече не изпитвам страх.

Не се колебая. Няма да се поколебая. Никога вече.

Изкъртвам вратата с ритник.

— ДЖУЛИЕТ… НЕ…

Гласът на Кенджи ме връхлита като юмрук в гърлото.

Нямам време дори да мигна, преди нещо да ме блъсне в стената.

Гърбът ми. Нещо не е наред с гърба ми. Болката е толкова нетърпима, че се питам дали не е счупен. Зашеметена съм и мислите ми се точат бавно, вие ми се свят и ушите ми бучат.

Полека се изправям на крака.

И получавам още един удар, също толкова силен. Дори не знам откъде извира болката. Не мога да мигам достатъчно бързо, да се свестя за толкова дълго, че да разсея смута в главата си.

Всичко се накланя настрани.

Трябва да се отърся от това.

Достатъчно силна съм. По-силна от всичко. Неунищожима дори.

Изправям се отново.

Бавно.

Нещо ме блъсва с такава мощ, че прелитам през стаята и се удрям в стената. Свличам се на пода. Превивам се, хващам с ръце главата си и се мъча да мигам с клепачи, да разбера какво се случва.

Нямам ни най-малка представа какво може да ме напада.

С такава сила .

Нищо не би трябвало да има такова влияние върху мен. Не и толкова пъти.

Имам чувството, че някой вика името ми, но като че ли не го чувам. Всичко е толкова заглушено, толкова хлъзгаво и неуравновесено, сякаш е толкова далеч, че не мога да го достигна. Да го почувствам.

Нужен ми е нов план.

Този път не се изправям. Оставам на колене и запълзявам напред, а когато опасността ме наближава отново, опитвам да я отклоня. С всички сили изтласквам енергията си напред, но ударите в главата са ме замаяли. Вкопчвам се в енергията си с паническа ярост и макар да не помръдвам в избраната посока, поне не отлитам назад.

Опитвам да вдигна глава.

Съвсем бавно.

Пред мен няма нищо. Нито машина. Нито някоя чудовищна стихия, способна да ме нападне с такава мощ. Стремя се отчаяно да притъпя пищенето в ушите си, да избистря зрението си.