Тахере Мафи - Възпламени ме

Не знам дали така въздейства надеждата на хората, дали наистина има силата да върне някого към живота, но гледайки как Андерсън се гърчи от болка на пода, определено се оживявам. Спохожда ме чувството, че все още имам шанс.

Той крещи оглушително и се влачи назад по пода, използвайки ръцете си. Изпуснал е пистолета си, очевидно твърде скован от болка, за да се пресегне за него, и по лицето му е изписана неописуема агония. Слабост. Ужас. Чак сега проумява колко жестока съдба го очаква. И кой ще му я донесе. Че ще го унищожи едно глупаво момиченце, прекалено страхливо, по негови думи, за да се защити.

В този момент осъзнавам, че опитва да ми каже нещо. Опитва да проговори. Може би се моли за живота си. Може би ридае. Може би ме умолява за пощада. Но аз не го слушам.

Нямам нищо да му казвам.

Пресягам се и изваждам пистолета от кобура си.

И го застрелвам в челото.

Два пъти.

Веднъж за Адам.

Веднъж за Уорнър.

Връщам пистолета в кобура си. Отивам до отпуснатото, все още дишащо тяло на Кенджи и го премятам през рамо.

Повалям вратата с ритник.

Тръгвам надолу по коридора.

Отварям с крак вратата към стаята на Соня и Сара и оставям Кенджи на леглото.

— Помогнете му — казвам им, останала без дъх. — Моля ви, помогнете му.

Падам на колене.

Соня и Сара се спускат към него моментално. Не казват и дума. Не ронят сълзи. Не крещят. Не губят самообладание. Веднага се залавят за работа, а аз едва ли някога съм изпитвала по-силна любов към тях от сега. Слагат го по гръб на леглото, Сара застава от едната му страна, Соня — от другата, първо притисват ръце към челото му. После и към сърцето му.

След това започват да се редуват, връщайки живота в различни части от тялото му, докато накрая Кенджи не се раздвижва и клепачите му не започват да трепкат, макар и да не отваря очи веднага; мята глава наляво-надясно.

Тревожа се за него, но съм твърде уплашена и твърде уморена, за да помръдна дори със сантиметър.

Най-сетне, най-сетне близначките отстъпват назад.

Очите на Кенджи още са затворени.

— Получи ли се? — питам ги, боейки се да чуя отговора.

Соня и Сара кимват.

— В момента спи — отвръщат те.

— Ще се възстанови ли? Напълно? — питам с осезаемо отчаяние в гласа си.

— Надяваме се — казва Соня.

— Но ще спи още няколко дни — добавя Сара.

— Беше засегнат много надълбоко — казват в един глас. — Какво му се е случило?

— Силови вълни — отговарям им с шепот. — Чудя се как изобщо е оцелял.

Соня и Сара ме гледат втренчено, очаквайки още информация.

Изправям се мъчително на крака.

— Андерсън е мъртъв.

— Убила си го — прошепват те. В изречението им няма въпрос.

Кимвам.

Двете ме гледат с увиснали усти и смаяни изражения.

— Да вървим — казвам им. — Войната приключи. Трябва да кажем на останалите.

— Но как ще излезем? — пита Сара.

— Навсякъде е пълно с войници — казва Соня.

— Беше — поправям я аз, твърде уморена, за да се впускам в обяснения, но безкрайно благодарна за помощта им. За това, че съществуват. Че ги намирам живи. Усмихвам им се леко, отивам до леглото и вдигам Кенджи на раменете си. Гърдите му са свити около гърба ми, една от ръцете му е преметната през лявото ми рамо, а другата виси пред мен. С дясната си ръка съм обхванала и двата му крака.

Повдигам го малко по-високо върху раменете си.

— Готови ли сте? — казвам, поглеждайки двете момичета.

Те кимват.

Излизаме през вратата и ги повеждам надолу по коридора, без да се замислям, че всъщност не знам как да ги изведа от кораба. Поне коридорите са пусти. Всички са или ранени, или в безсъзнание, или избягали. Прескачаме нападали по земята тела, отместваме ръце и крака от пътя си. Единствено ние се движим в кораба.

Аз с Кенджи на гръб.

Соня и Сара зад мен.

Накрая намирам стълба. Изкачвам се по нея. През това време Соня и Сара държат Кенджи, а после аз го изтеглям през отвора. Изпълняваме същата процедура още три пъти, докато не достигаме горната палуба, където отново го качвам върху раменете си.

После продължаваме мълчаливо през опустелия кораб, слизаме на пристанището и тръгваме по суша. Този път нищо не ме спира да открадна един танк. Не ме е грижа, че някой може да ме види. Не ме интересува нищо друго, освен това да намеря приятелите си. И да сложа край на тази проклета война.

Забелязвам един танк, изоставен отстрани на пътя. Пробвам да отворя вратата.