Марк Лорънс - Императорът на тръните

Малкият Уил влиза тичешком в стаята. Често идва напоследък, въпреки тревогите на майка си.

— Йорг! — казва той и аз се появявам.

— Да.

— Ти не си моят татко. Така ми каза Мартен.

— Аз съм спомен за него. А хората са направени от спомени, Уил. — Друг, по-добър отговор не мога да измисля.

— Чичо Райк казва, че си призрак.

— Чичо Райк е нещо, което е изпаднало от дупето на кон и после е било оформено в много грозен човек — казвам аз.

Уил се киска. После продължава сериозно:

— Но ти си бял като призрак. Баба Уенит казва, че призраците са прозрачни и аз наистина виждам през…

— Да, императоре мой — прекъсвам го аз. — Аз съм призрак. Призрак от данни, екстраполация, компилация. Милиард уловени мигове. Твоят баща е прекарал голяма част от живота си в сграда, построена преди хиляда години.

— Висок замък. — Усмихва се. — Бил съм там!

— Сграда с безброй древни очи и уши. А по-късно е носил специален пръстен. Гледал през пръстена и пръстенът гледал през него. Един човек… един призрак на име Фекслър решил, че е важно да опознае баща ти, да разбере дали може да му повери спасението на света.

— Искал е да знае дали татко ми е достатъчно добър — казва Уил.

Колебая се и скривам усмивката си.

— Искал да знае дали Йорг е подходящият човек. И направил онова, което правят машините, когато им поставиш сложна задача. Създал модел. И този модел съм аз.

— Ще ми се да имах истински баща — казва Уил. Само на шест е. Да се надяваме, че липсата на такт е временно явление.

— И на мен ми се иска да имаше истински баща, Уил. Аз съм само ехо и чувствам само ехо на любовта, която той би изпитвал към теб. Но ехото е много силно, уверявам те.

Той се усмихва и аз разбирам, че не цялата магия е изчезнала. Онази, която изгаря — да, тя си е отишла. Хората вече не летят, нито надхитрят смъртта. Ала едно по-дълбоко, по-старо и по-неусетно заклинание още е тук. От онзи вид, който разбива сърца и лекува сърца и който открай време тече в костния мозък на нашия свят. Добрият вид.

Уил се усмихва широко и си тръгва тичешком. Малките момчета лесно се отегчават. Гледам вратата, през която е излязъл, и се чудя какво ли ще влезе след него. Бих могъл да го предвидя, разбира се. Да създам модел. Но така не би било забавно.

Едно знам със сигурност — че през тази врата няма да влезе Йорг от Анкрат. Нормално е хората да се плашат от духове, а не обратното. Един човек може да се плаши и от сянката си, но ето ме мен — бледа сянка, която се страхува от човека, който я е хвърлил. Само че Йорг от Анкрат няма да се върне. Магията бе изключена, заклинанията се оттекоха от света. Смъртта отново е такава, каквато е била преди.

Наблюдавам вратата, но никой не идва. Миана тъгува. Посветила се е на младия император, който расте пред очите ѝ. Катерин изобщо не идва при мен, смята ме за набор от числа, които броят сами себе си и се опитват да вземат мярката на човек, който е бил отвъд мерките, може би дори отвъд нейните сънища. Наблюдавам още известно време вратата, после се отказвам. Фекслър ще я наблюдава вместо мен. Той наблюдава всичко.

Вместо това се потапям в бездънното и безкрайно море на Строителите. Колелета в колелетата, светове в световете, възможности без край.

Всички ние имаме своя живот. Всички имаме своя миг, или ден, или година. Йорг от Анкрат определено е имал своя и моята задача е да разкажа за него.

Но той вече е недостижим за мен и повече нямам какво да кажа. Може би някъде Йорг и брат му са намерили истинския рай и му разказват играта. Ще ми се да мисля, че е станало така.

Но историята, така или иначе, свърши.

Ако сте стигнали дотук, значи сте прочели три книги и няколкостотин хиляди думи за живота и времената на Йорг Анкрат. Очевидно е, че повече няма да прочетете нищо за него, и сигурно — с право донякъде — се чудите защо съм решил да застрелям между очите една златна кокошка, която тепърва е можела да ми снася яйца.

Най-лесният и най-добрият отговор е, че го изискваше самата история. Можех да ѝ кажа да иде да се метне отвисоко и да насоча събитията така, че да напиша четвърта книга, пета книга, шеста и прочие. Нищо чудно да дойдат години, когато ще ям котешка храна право от консервата и горко ще съжалявам, че не съм го направил. Ала истината е, че исках да се разделите с Йорг сега, когато той е на върха си. Предпочитам читателите да завършат третата книга жадни за още, вместо да затворят шестата с усещането, че са преяли. Напоследък често се случва герои да упорстват след датата си на трайност и да се превръщат в карикатури на самите себе си — да буксуват на място, по-скучни с всяка стъпка. Надявам се, че Йорг е избегнал тази съдба и че заедно сме създали нещо ценно.