Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Гледах го как умира — отвърнах тихо, завалено. — Стоях скрит и ги оставих да го убият.

Макин се довлече по стъпалата при мен.

— Какво? — Сложи ръка на китката ми и окървавеният нож спря да трепери. Пуснах го да падне на пода.

— Не съм го убил. Той вече беше мъртъв. Умря преди единайсет години.

Мартен се приближи иззад гърба ми. Имаше дълбока рана на рамото, до кокала, едното му ухо липсваше. Взе пергамента, пръстите му трепереха от изтощение.

— Кого да спасиш?

— Брат си. Уилям. Мъртвия крал. Винаги е бил по-умният, по-бързият, по-волевият. А нито за миг не ми хрумна, че смъртта не ще успее да го удържи.

— Смъртта не е каквато е била преди. — Това сигурно бяха най-мъдрите думи, излизали от устата на Кент Червения. Лежеше умиращ сред мъртвите, сред врагове, които сам бе повалил, така разкъсан, че му оставаха броени минути живот. Макин отиде при него.

— Миана! — извиках и в този миг усетих намек за болката, която би ме разкъсала, ако не получа отговор. От Стоте бяха оцелели по-малко от половината, много по-малко. Не видях нито Синдри, нито дядо си или вуйчо си. Ибн Фейд видях. Главата му поне.

— Насам. — И тогава я намерих, притисната към стената зад туловището на Горгот. Червените тролове лежаха пред него сред купчина трупове.

Горгот се надигна, целият в кръв, разкъсан. В едната си шепа държеше сина ми, притиснат към гърдите му.

Нещо ме прониза, като видях детето си в онзи миг. Нещо по-остро от най-острия меч. Знаех. Знаех, вече със сигурност, че баща ми не е успял да ме натика в своя калъп. Обичах това бебе, нищо че беше малко, грозно и цялото омацано с кръв. Отрицанието, старият ми приятел, се беше стопило в мен. Знаех и друго обаче — знаех със сигурност, че мога единствено да навредя на сина си. Че отровата на баща ми ще зарази и него през мен, ще превърне малкия Уилям в поредното чудовище.

Залитнах назад и се строполих на трона си. Есенно листо се завъртя около краката ми, внесено от мъртъвците. Самотно кленово листо, поаленяло с греховете на сезона. И в този миг разбрах, че съм отровен, така пропит с отрова, че мога единствено да се отроня от клона си. Есента беше дошла за мен. Разкопчах с изтръпнали пръсти катарамите на нагръдника си.

— Не знам… — Мартен поклати глава и коленичи до Кай. — Бил е дете. Малко момче. На колко?… Десет?

— Седем.

— Дете на седем. Изгубено в мъртвите земи. И е намерило обратния път? Станало е крал? — Клатеше глава при всеки въпрос. Виждах още неизречени въпроси, които изплуваха като мехури в главата му.

„Можеш да го спасиш.“ Думите на Лунтар. Човек, който вижда бъдещето.

— Бас ловя, че им е разказал играта. — Мрачна усмивка разтегли лицето ми. Дали онзи ангел, същият, който беше дошъл при мен на прага на смъртта, не бе посрещнал и малкия Уилям? И как ли го е отрязал той? — На бас, че е поел по най-трудната пътека. — Също като с онова конотско копие, Уилям се е хвърлил в най-дълбокото, право в сърцето на мрака, и там е намерил личите. Останалото дори не можех да си го представя.

Кай лежеше безжизнен и празен, Уилям си беше отишъл, мъртвите гвардейци бяха изпопадали до един, само Чела стоеше сред лъскавите им брони. Бях победил враговете си и въпреки това скръбта оставаше, по-остра, по-истинска, по-чиста, скръб, която притежавах отколе. Тя ехтеше по пътя зад мен, като камбана, която отброява годините, първият ѝ звън отекнал в онази бурна нощ, сред тръните на шипката. Не радостта ни оформя в калъпа си, а скърбите — те са подводното течение, те са припевът. Радостта е малотрайна стока.

— Позволих на тръните да ме задържат и това отвори пукнатина през всичките ми дни, пукнатина по-дълбока от чувствата, които разделя като гранична бразда. — Калиграфията на онези белези още личеше по кожата ми, писанията никога нямаше да се изтрият. — Всичко си има време — цитирах Еклисиаста шепнешком. — Време да се родиш, и време да умреш.

— Той ще се върне. Не можеш да го унищожиш — обади се Чела откъм купчините трупове, бившата ѝ войска. Беше… нито доволна, нито тъжна. Изглеждаше по-изгубена отвсякога.

— Не искам да го унищожа — отвърнах. — Той ми е брат. Да го спася е моя отговорност, винаги е било. — Знаех какво да направя. Винаги съм знаел. Сложих ръка на трона. — Не бях подозирал, че ще е така сладко и горчиво едновременно. — В дъното на залата синът ми се разплака в обятията на майка си, и двамата така болезнено красиви. Брат ми винаги щеше да се връща, момченцето ми винаги щеше да е в опасност, защото болката ни се бе превърнала в колело, а светът лежеше разцепен. Моят брат, моят син, моята вина.