Марк Лорънс - Императорът на тръните

Без заповед, без боен вик, почти без звук дори мъртвите гвардейци тръгнаха напред, бързи и с разперени ръце, махаха шлемовете от главите си, за да видим глада в тях.

От мъжете край мен само Горгот отстъпи назад и слезе от подиума. Ако ме бяха попитали кой би избягал, щях да посоча Макин или Кент. Те бяха виждали бързите мъртви в Кантанлонското тресавище, познаваха ужаса им, невероятната им сила, упорството, с което продължаваха да се бият дори след като си ги насякъл на парчета.

— Бягай — каза Мъртвия крал. — Ще ти позволя да си тръгнеш. Само ми остави детето. И малката си уенитска курва.

Мъртвите се втурнаха напред, Макин, Кент и Мартен тръгнаха да ги посрещнат, минаха от двете ми страни, на мен и на Мъртвия крал. Оставаха ни броени мигове, а аз не разполагах с нищо. Осветление и врати. Ръцете ми бяха празни. Шепа гвардейци събраха кураж да нахлуят през страничните входове и да атакуват мъртвите си другари. Първите живи паднаха, покосени от мъртвите, още в мига на сблъсъка.

От пода около подиума избухна нещо. Неща. Тук-там плочите се разхвърчаха на остри отломки и през пролуките в пода с трясък и мълниеносна скорост изскочиха… изскочи нещо червеникаво. Изскочиха и нападнаха войските на Мъртвия крал, раздраха ги буквално и толкова бързо, че в първия миг дори не успях да ги фокусирам. После видях, че са тролове, но с червена кожа: приличаха на Горгот повече от своите северни братовчеди, бяха и по-едри от тях. Първият грабна един въоръжен мъж и го метна над главите на останалите, толкова силно, че мъртвецът се удари в стената над Златната арка. Нокти срязаха шията на следващия, металната му ризница се пръсна разкъсана. Потомци на елитната императорска гвардия, дошли да защитят трона. Шестима, ужасни, но малобройни.

Видях Кент да грабва меча на един повален гвардеец миг преди друг да го събори на пода. Мъртвите се разляха покрай нас, все едно подиумът е остров, и се врязаха в Стоте отзад.

— Бягай! — повтори Мъртвия крал. — Ще те пуснат да си тръгнеш.

— Не.

— Не? Нима не си най-добър в това, братко? Йорг? Нима не си го правил и преди? Не си ли оставял дете да умре, докато самият ти бягаш да си спасиш кожата? Може и сега да намериш храст, в който да се скриеш.

— Какво… кой си ти? — Взирах се в очите на Кай Самърсън, опитвах се да видя отвъд тях.

— И преди си оставял майка и син да умрат, Йорг, така че — давай, измъкни се отново. Няма да кажа на никого. — Горчилка капеше от всяка дума, сякаш го бях засегнал лично и дълбоко.

Не знам как, но ръцете ми се озоваха на шията му, което беше тъпо, защото знаех, че той няма нужда от въздух и че лесно може да ми откъсне ръцете.

— Не знаеш нищо за тях! Нищо! — Завъртях го, а той не направи опит да ме спре.

Зърнах Горгот над рамото му, притиснат до стената, зад него — някаква дребна фигурка. Левкротата държеше нещо и го притискаше към гърдите си. Двама от шестимата тролове се биеха около него: толкова невероятни бързи, силни и умели — и така безнадеждно превъзхождани числено. Крака и ръце, черва, парчета от броня летяха в алени дъги, но приливът от мъртъвци не секваше. Горгот се приведе над мъничкия си товар, закрил го с тяло от мъртъвците, привеждаше се все повече и повече, докато не го изгубих от поглед в мелето. И тогава, зад рамото му, видях пребледнялото лице на Миана.

Мъртвия крал ми се усмихна, усмивката му беше грозна и някак отчаяна, ръцете ми се белееха под брадичката му, белезите от шипката синееха по китките ми. Болката от онези тръни пламна отново и макар над нас да имаше плътен купол от камък, аз чух воя на вятъра, усетих студения дъжд от черни небеса.

— В крайна сметка — рекох — магия няма, а само воля.

Замахнах към Мъртвия крал, събрал в мислен юмрук волята си да го унищожа, насочил цялото си същество в центъра на мишената, изстъргал до дъно тъмните си страсти. Страсти ме бяха тласкали през целия ми живот — страст за отмъщение, за слава, за онова, което ми се отказва. Простичка мотивация, чиста и наточена в оръжие. А страст като тази, наситено желание като това е в основата на всяка магия — така ми беше казал Строителят.

Видях как очите на Мъртвия крал се изцъклят, сякаш наистина съм му спрял въздуха.

— Ти се провали срещу Корион, Лунтар ти разбърника мозъка, дори Сагеус си играеше с теб. — Изкашля думите покрай хватката ми, все още с грозната усмивка на лице. — И си въобразяваш, че можеш да спреш мен ?

Можех да му кажа, че сега съм по-голям. Или че онези мъже не са заплашвали сина ми. Вместо това казах следното: